— Сега съм във Форт Белвоар — уточни Моли Смит.
— А ние, Саймън и аз, живеем в Джорджтаун, на Кукс Роу. Така че и двете нямаме оправдание да отлагаме срещата. Нали?
— Да.
Моли побърза да се отдалечи. Памела Естърхаус й се нравеше, но точно днес нямаше желание да си уговаря срещи с изтъкнати светски личности.
Памела й махна с ръка на раздяла, обърна се и продължи към заседателната зала. Усещаше как всички наоколо се извръщат, за да я огледат — мъжете с алчни, жените с критични погледи. Вече беше свикнала с подобни реакции, съпътстващи всяка нейна поява сред обществото, въпреки че в началото на кариерата й беше трудно да реши кое я вълнуваше повече — неприкритото мъжко възхищение или завистливите искрици в женските очи. Но днес специално я тласкаше подчертаният интерес на околните, независимо от пола.
Прекоси просторната заседателна зала, вече напълно опразнена, открехна вратата зад подиума и влезе. В луксозно обзаведения кабинет, в който съдиите се подготвяха за обявяването на присъдите (понякога след бурни дебати), цареше тишина, също както в залата. Зад масата от орехово дърво се виждаше само една мъжка фигура.
— Здравей, скъпи.
Саймън Естърхаус беше вдигнал глава в мига, в който съпругата му беше прекрачила прага на кабинета.
— Памела… не те очаквах днес. — Съдията стана, за да затвори вратата зад нея.
— Искаш да кажеш, че въобще не си ме забелязал в залата?! Никак не звучи ласкаво, Саймън.
Той не отвърна и тя разбра, че се бе опитал да я излъже. Никога досега не беше успял да я заблуди, въпреки искрения му поглед.
Саймън се обърна към нея, очарован от съблазнителната й усмивка и от предизвикателното поклащане на бедрата. Напомняше му на хищна женска, чиито сексуални апетити едновременно го зашеметяваха и ужасяваха. За щастие, Памела умееше отлично да се прикрива и никой от колегите й не подозираше, че под елегантната външност и маската на сдържаност се крие неукротима пантера. Тази роля тя пазеше само за специални случаи, когато искаше да завладее някой мъж.
Саймън Естърхаус я познаваше както никой друг на този свят. Непрекъснато носеше белезите от ноктите й по гърба си. Ала въпреки обсебващото й влияние върху него, въпреки всичките страдания, които му бе причинила, той не можеше да се раздели с нея. Усещаше се завинаги обвързан. Ето, и сега не посмя да й възрази, когато тя погали бузата му с безупречно поддържаните си ръце.
— Още ли ми се сърдиш?
— Трябва да се отбия при зъболекаря. Очаквам днес най-после да ми смени горната протеза.
Памела се настани на ръба на масата, кръстосала крака. Огледа съпругата си с онзи критичен поглед, към който прибягват търговците на скъпоценни камъни, когато търсят някакви дефекти в нешлифованите диаманти. Държането му по време на заседанието на сенатската комисия беше напълно задоволително — според нейните изисквания — но все пак тя успя да открие пропуски във вида му. Ето, например яката на ризата му не беше закопчана, а левият му клепач нервно потрепваше.
— Нали вече всичко свърши? — меко изрече тя. — Искам да кажа, че разследването приключи точно така, както го желаехме.
Той остана със сведена глава, загледан в пръстите си, потропващи върху масата.
— Утре президентът ще получи доклада на комисията… С моя подпис.
Памела отметна глава назад и тихо се изсмя.
— Ето, скъпи, видя ли, че всичко се уреди? Нали ти казвах, че за няколко седмици суматохата ще утихне и случаят ще потъне в забрава? В края на краищата, фактите са достатъчно красноречиви. А пред фактите дори и президентите мълчат.
Сега той не се сдържа и я изгледа укорително, като че ли съпругата му беше изрекла някакво непростимо богохулство.
Тя слезе от масата, заобиколи я и застана зад него. Плъзна ръце по раменете му и надолу по гърдите.
— Време е да се прибираме у дома — прошепна Памела. — И да се опитаме да забравим този кошмар.
3.
Щабът на специалния отряд за бързо реагиране се намираше в сградата на градското полицейско управление на Балтимор, на Ийст Файет, 611.