В много отношения „Уандърленд Тойс“ напомняше непроницаем, херметично затворен съд, не разкриващ нищо пред външния наблюдател.
Инженера седна на стола до огромната кръгла маса с диаметър почти три метра, изработена от един-единствен гигантски ствол от тиково дърво, докаран чак от остров Суматра. В масивния плот беше монтирана система за директна сателитна връзка и пулт за управление на супермодерната система за видеоконтрол на цялата защитена зона около сградата на „Уандърленд Тойс“, както и свръхмодерен компютър с факс апарат и речев синтезатор. На стената зад масата бяха монтирани шест монитора, свързани с камерите на охранителната система.
Инженера огледа касетата, която държеше. Преди няколко минути я беше получил от модерно обзаведената лаборатория по електроника, намираща се на първия етаж под земята. Нито за миг не го осени тревожно подозрение, че някой от техниците може да е проявил интерес какво е записано върху касетата. Най-хубавото в царството на „Уандърленд Тойс“ беше това, че нейният президент изцяло зависеше от решенията на Инженера. Защото преди години именно Инженера го беше измъкнал от низините — когато настоящият президент на компанията беше само един жалък пласьор на хероин, без пряк достъп до богатите плантации в Златния триъгълник. Агентите от тайландската полиция и от американската служба за борба с наркотиците вече дишаха във врата му. Инженера се погрижи да го снабдят със зелена карта, с нови документи за самоличност и с тлъста банкова сметка. По-късно, когато Инженера се убеди, че китаецът ще се справи добре с ролята на преуспяващ бизнесмен, от Хонконг бяха доведени всички членове на многолюдното семейство на китаеца.
А той никога не забрави колко беше задължен на Инженера. Естествено, винаги му предоставяше всички помещения в централата на „Уандърленд Тойс“, при най-малкото желание за това. А персоналът в цялата сграда пък беше задължен на китайския бизнесмен. Никой не задаваше въпроси, касаещи белокожия непознат мъж — просто им беше казано, че неговата безопасност и спокойствие са пряко свързани с благополучието на компанията и с щастливото бъдеще на децата им.
Именно затова Инженера въобще не се тревожеше дали техниците в лабораторията няма да проявят любопитство. Най-важното за него беше качеството на работата им — разбира се, китайските специалисти по електроника се справяха чудесно с всички задачи. Толкова добре, че качеството, което гарантираше лабораторията, сега му създаваше проблем, който би предпочел да не бе възниквал.
Инженера постави касетата в касетофона и изслуша последните думи на Чарли Дън. Проблемът беше в това, че от престараване техниците бяха изолирали всички шумови фонове и бяха усилили гласа на сержанта. Инженера много добре чуваше задавения говор на Дън. Ненужни предсмъртни признания. И то пред някаква неизвестна нему жена в камуфлажно облекло, която въобще не трябваше да научава за „славните подвизи“ на сержант Дън.
Още преди да се заеме с прослушването на записа, Инженера вече разполагаше с всички налични сведения относно младата жена, която се беше озовала в склада до умиращия Дън. Преди месеци той беше наредил да му направят пълни копия на файловете, съдържащи персонални данни за всички служители във Военната прокуратура, съхранявани в Хофман Билдинг, в Александрия, на няколко преки от хотел „Холидей Ин“. Сега той знаеше толкова много за нея, че не му оставаше нищо друго, освен да я ликвидира.
Инженера натисна един от бутоните на клавиатурата и на компютърния екран се появи файлът, в който бе описано цялото й житие-битие.
Рейчъл Колинс, младши офицер следовател, втора степен, от Военната полиция към Сухопътните сили на САЩ. Двадесет и девет годишна, родена в Оушънсайд, Калифорния.
Баща й, професионален военен, стигнал до чин полковник, служил в повече от десетина гарнизона, пръснати по всичките краища на Съединените щати, както и във военните бази в Европа. От многобройните премествания полковник Колинс беше спечелил само едно — проблеми в брака, приключили с развод. Подобно на много жени от седемдесетте, повлияна от модната тогава тенденция да „намерят себе си“, Пени Колинс беше решила, че повече не може да „живее в армейски фургони“. След яростен скандал се разделила завинаги с огорчения си съпруг и с наскърбената си дъщеря.
Но Рейчъл Колинс се съвзела доста бързо. Освен това се оказала доста интелигентна — макар и само шестнадесетгодишна, тя вече говорела френски, немски и дори малко руски. Когато баща й починал от сърдечен удар (само на четиридесет и две години), тя прекъснала следването си и постъпила в армията — останала сама, за нея военната служба била по-скоро убежище, отколкото призвание.