Настани се зад волана, включи двигателя, после фаровете и едва тогава посегна към клетъчния телефон — само от този лукс не беше намерил сили да се откаже. Майор Смит му беше наредила да потегли направо към летището, без никакви придружители и без да се обажда на никого. Но той имаше един приятел в този вълчи свят, само един, и той не се наричаше Моли Смит.
Когато чу тихия, плах женски глас, той изрече само пет думи:
— Аз съм. Потеглям на път.
Наклонът нагоре по Двадесет и четвърта улица, покрай парка „Хайят“, му отне не повече от петнадесет минути, но този четвърт час се оказа достатъчен за Коупланд, за да си припомни какво се бе случило през последните месеци, най-кошмарните в живота му…
Преди това — беше в най-хубавите му години, точно след дипломирането му в Юридическия факултет към Университета в Джорджтаун — той получи няколко обещаващи предложения за работа от могъщи правни кантори в Чикаго, Вашингтон и Уолстрийт. Дори се опитаха да го съблазнят с предложение за младши съдружник. Ала Коупланд не бързаше с избора си. По време на следването си в Джорджтаун той бе разбрал къде е меката на властта. Младият юрист твърдо бе решил да започне кариерата си в някой от кабинетите във Вашингтон, през чиито прозорци се разкрива гледка към Потомак. Стремглавото издигане беше мечта на всички новоизлюпени юристи от неговия випуск, ала за повечето от тях тази мечта така и си остана несбъдната. Но не и за Стивън Коупланд. Защото той предвидливо избра да започне стажа си в „Бел енд Робъртсън“ — престижна кантора за правни консултации, обслужваща само фирми, включени в списъка на списание „Форчън“ за петстотинте водещи компании. Кантората имаше директен достъп до всички правителствени ведомства, които касаеха интересите на нейните клиенти. Коупланд, чиято специалност бяха сливанията на компании, придобиването на контролни пакети акции и трансакции с ценни книжа, веднага получи право да оперира с тези могъщи финансови лостове.
Той обичаше работата си, със същата страст, с която презираше колегите си. Старшите партньори в кантората доста бързо напипаха слабостите му и не закъсняха да затрупат бюрото му с обемисти папки с най-заплетените случаи. Но той се нахвърли със стръв върху тях, жаден да спечели похвалите на шефовете си и нови, още по-сложни и отговорни казуси.
След три години къртовски труд, при дванадесетчасов работен ден, дългоочакваният миг най-после настъпи. Възложиха му да поеме един от най-важните клиенти на кантората — „Рейлроудс“, превозвач на аграрна продукция от национален мащаб. Корпорацията желаеше да разшири дейността си в Средния Запад до доходоносните петролни полета на Тексас, Луизиана и Калифорния. Но за да се подобри фирмената инфраструктура, за да се построят новите петролопроводи, бяха необходими около половин милиард долара. За целта вече се водеха преговори за включването на финансовата групировка „Фишър Брадърс“ като водещ инвеститор на проекта. Юристите на „Бел енд Робъртсън“ бяха закъснели с подготовката на правните книжа, затова побързаха да включат в сложната операция най-способния си млад сътрудник.
По-късно Коупланд разполагаше с доста време, за да осмисли събитията от онези дни, останали незабравими за него. И за кантората, естествено. Първият проблем беше как да се справи с невиждания обем от третостепенни детайли, съпътстващи всяка сделка от подобен мащаб. Работата му се стори толкова много, че реши да се заеме с най-неотложните справки, което обаче не му позволи да проучи общото финансово състояние на клиента, както изискваше обичайната юридическа практика. Времето, с което разполагаше, беше неимоверно ограничено… Дори и ако му бяха осигурили пълен отряд от технически помощници, едва ли би успял да подготви необходимите документи до деня преди указания срок, от който капризният клиент в никакъв случай не искаше да отстъпи.
Така че не му остана време да се задълбочи и да разбере, че привидно могъщата корпорация „Рейлроудс“ всъщност е пред прага на банкрута. Никой не спомена нито дума за това — нито преките му шефове, нито въвлечените в сделката трети компании като групировката „Фишър Брадърс“, нито тримата старши сътрудници, ръководещи дейността на „Бел енд Робъртсън“. Макар по-късно да се оказа, че всички са били наясно с истинските намерения на клиента — чрез тази крупна сделка да замаскира плана за източване на тлъстия пенсионен фонд на „Рейлроудс“ заедно с други мощни активи, преди директорите да се оттеглят в сянка и да се обяви фалитът на корпорацията.