Но още на следващия ден инспекторите от Министерството на финансите, от Министерството на правосъдието и от Комисията за контрол на търговията с ценни книжа не закъсняха да почукат на вратата на Стивън Коупланд. Във влажните сутерени под сградите на тези федерални институции той с изненада установи, че под всички документи фигурира само неговият подпис. Ловките хитреци от борда на „Рейлроудс“ се бяха погрижили здравата да го накиснат.
Коупланд се обърна за съвет към тримата старши сътрудници, но само за да узнае, че те не само нямат намерение да го спасяват, но дори застават изцяло на страната на директорския борд на „Рейлроудс“, които пък не закъсняха да обвинят набедения юрист, че възнамерявал да ограби една почтена железопътна компания чрез ловки юридически машинации.
След като от Министерството на правосъдието го обвиниха в опит за измама, Коупланд беше принуден да се яви пред Висшата адвокатска колегия във Вашингтон, където го застрашаваше лишаване от право да упражнява професията си. Това беше равностойно на крах, защото вече нямаше да се намери юридическа кантора, която да го наеме на работа. Банките му отказваха кредит, а луксозният му ягуар на бърза ръка беше прибран в гаража на „Бел енд Робъртсън“.
Стивън се зае с подготовката на защитната си реч пред адвокатската колегия, не изгубил докрай надеждата да бъде оправдан. Все още имаше един съюзник, досега грижливо пазен в тайна, чието влияние беше толкова голямо, че бяха достатъчни само две-три негови реплики, за да бъде възстановена репутацията на Коупланд.
Този мъж от години беше негов наставник и пример за подражание. Когато всички врати бяха затръшнати пред Стивън Коупланд, той оставаше единственият, на чиято подкрепа все още можеше да разчита. Стивън сподели с него стратегията, която беше избрал за защита си, дори му остави да прегледа всичките доказателства около скандала с „Рейлроудс“, които бе успял да опази — записки, ксерокопия на документи, компютърни данни.
Но в последния момент, когато пред журито с представители на адвокатската колегия Коупланд трябваше да представи документацията, която би могла да изтрие позора му, неговият наставник го предаде — безшумно и безмилостно.
През тесния процеп между завесите във всекидневната на Бети Ъндъруд проникваше тесен сноп слънчева светлина. Жената стоеше до прозореца, загледана към улицата.
Не притежаваше достатъчно опит, за да се досети, че може да бъде забелязана и дори фотографирана през пролуката между завесите, ако възложат на някой професионалист да открие следите й.
Тя беше висока, но не и кльощава. Изглеждаше добре за жена на тридесет и пет, макар строгите последователи на модата да биха оценили бюста и бедрата й като прекалено налети. В гимназията един от ухажорите й я наричаше „моето слънчево момиче“. Тогава Бети го приемаше като комплимент. Но това беше, преди да прекара пет години във Вашингтон.
Столицата за нея си остана главозамайващо притегателно място. Родена в малко ранчо в щата Аризона, в изостаналия Югозапад, Бети от малка се отдаваше на блянове. След като се озова във Вашингтон, отначало изглеждаше, че всичките й мечти един ден ще се сбъднат — новата служба, първият й самостоятелен апартамент, ласкаещите самочувствието й похотливи мъжки погледи по тротоарите — всичко това можеше да замае главата на много по-умни от нея. Не след дълго тя откри, че за да направи кариера в столицата, всяка жена трябва да избере единия от двата пътя: да се превърне в сътрудник на някой от силните на деня (и то в толкова ценен сътрудник, че шефът вече да не може да се справя без нейна помощ) или да успее да му завърти главата и да му стане метреса.
Бети знаеше, че е харесвана, макар и да не беше най-бляскавата, най-ослепителната и неотразима красавица сред стотиците млади момичета, пристигнали във Вашингтон с твърдото намерение никога да не го напуснат. Никога нямаше да се нареди сред първокласните секретарки и асистентки, заради които шефовете си правеха отделни кредитни карти, грижливо укривани от съпругите. Да, никога не се свършваха кандидатите да я вкарат в леглото си, но никога не го правеха както й се искаше — катереха се върху нея като че ли беше надуваема женска кукла, от онези, с естествени размери. Само след две-три седмици й се обаждаше някой от най-близките приятели на поредния й ухажор. Ясно беше, че последният от тях се бе опитал да я изтъргува при поредната запивка в бара на някой от престижните клубове, пред водката с тоник. Повдигаше й се, като си представяше самодоволните им физиономии и нецензурните описания на части от тялото й, на уменията й в леглото.