Зоната беше добре осветена и Рейчъл я виждаше като на длан. През вратите на терминала преминаха поне десетина мъже, високи колкото куриера, при това с осанки, напомнящи неговата. Всичките без придружители. Повечето от тях бяха с костюми и вратовръзки.
Най-после се появи фолксвагенът, за който Моли я беше предупредила. Автомобилът се отклони от потока коли. Рейчъл лесно позна Стивън Коупланд и Бети Ъндъруд (Моли й беше показала снимките им). В този миг дъхът й секна — те бяха нарушили една от заповедите на Моли — да пристигнат поотделно на летището. Защо дойдоха заедно? Ъндъруд седеше на дясната седалка, поне с половин глава стърчаща над Коупланд. Лампите под бетонната козирка осветяваха чудесно физиономиите им.
Рейчъл отмести поглед към шефката си, която се размърда преди фолксвагенът да мине покрай нея. Когато Моли разговаря по телефона от кабинета си с двамата информатори, Рейчъл също беше там. Моли им разясни всички подробности, за да ги облекчи в максимална степен — както се обяснява нова игра на малки деца. Дори повтори най-важното.
— Да видим дали куриерът ще се опита да ни попречи — беше промърморила Рейчъл тогава.
Коупланд изтегли фолксвагена към зоната за паркиране и излезе от купето, последван от Ъндъруд. И сега още бяха там, до отворения капак на багажника, суетящи се около багажа. Прекалено близо бяха един до друг, докато изваждаха куфарите и чантите. Разговаряха оживено, дори на няколко пъти ръцете им се докоснаха… Един професионалист лесно може да се промъкне до тях със стилет в ръкава. Ще ги прониже и ще изчезне, преди да осъзнаят, че е настъпил последният им час. Ако обаче наоколо има голяма навалица, по-безопасно ще бъде да ги ликвидира с два изстрела от снайпер със заглушител.
Коупланд остави Ъндъруд сама с багажа — напълно открита мишена, и се настани отново зад волана. Подкара колата на заден ход, прекоси червената зона, паркира там и излезе от колата.
„Добре. Така е по-добре.“
Рейчъл си спомни как Моли я беше научила на този трик. Да скрие колата така, че никой да не може да я открие — за целта трябва само да я паркираш в забранената, в червената зона, а после се обаждаш на полицията. Зарадвани от възможността да ти тръснат глоба от триста долара, те веднага я вдигат с „паяка“ и я преместват в напълно безопасния полицейски паркинг.
Рейчъл подкара своя седан право към зоната за служебни автомобили. От там до терминала се стигаше за седем минути пеша. Щом влезе вътре, тя видя как Коупланд товари багажа на лентата. После се върна в тълпата заедно с Ъндъруд, за да продължат към пункта за паспортна проверка. Малко по-назад Моли също си проправяше път през тълпата.
Рейчъл избра противоположната посока, покрай временната преграда, зад която продължаваше ремонтът на останалата част от терминала. После тръгна по коридора, водещ към помещенията на полицейската служба на летището.
Дежурният офицер от охраната, наскоро застъпил вечерна смяна, провери картата й, специалното пълномощно и билета й.
— Имахте ли досега някакви проблеми? — запита той.
— Не, поне аз не съм забелязала нищо — успокои го Рейчъл.
Офицерът се намръщи, но в следващия миг навярно си каза, че не може да очаква по-ясен отговор от една жена, която, макар да има армейски чин, все пак си остава жена. На всичкото отгоре, навярно беше постъпила в армията доброволно.
— Попълнете тези документи.
Рейчъл му подаде бланка, която предварително бе попълнила, още преди да напусне апартамента си.
Офицерът я изгледа кисело:
— Имате ли оръжие?
Рейчъл дръпна ципа на сака си и му показа револвера.
— Знаете ли как да стигнете дотам?
— Направо надолу до голямата зала, после завой наляво към пункта за паспортни проверки и през вратите.
Когато Рейчъл се появи в предполетната зала, поне дузина мъже извърнаха погледи към нея. Тя огледа лицата им, като се взираше най-вече в очите, за да провери дали някой от тях не я следи с напрегнат поглед. Недоволни от този втренчен оглед, мъжете бързо отклоняваха вниманието си и се зазяпваха в рекламите на стената, предлагащи нови модели клетъчни телефони, кредитни карти и други удобства за съвременния мъж.