— Какво, по дяволите, правиш тук?
Дрю повдигна вежда, изражението му подсказваше, че не е доволен от тона на брат си.
— Дойдох да кажа на Карли, че съм се погрижил сестра й никога да не бъде преследвана от правосъдието заради измамата, в която е бил замесен бившият й съпруг. Освен това й предложих работа.
Някъде в едно далечно кътче на съзнанието си той искаше точно това за Карли, но в момента единственото, което чу, беше, че Карли е свободна да си тръгне. Да си тръгне от „Кейн Корпорейшън“. Да си тръгне от него. Дрю правеше точно това, което Бран искаше. Щеше да назначи Карли на работа и да я забута някъде по-далеч от Остин.
— И кое, дявол да го вземе, ти дава право да вземеш такова решение? Почакай, сетих се. Ти вземаш всички решения. Каквото и да пожелае шибаният, всемогъщ Дрю, го получава. Искаш Карли да си отиде и намираш начин да го постигнеш. — Напрежението се бе трупало от дни и сега Бран го усещаше съвсем осезаемо.
— Хей, не заслужавам това — отвърна Дрю и се намръщи. — Мислех, че искаш Карли да излезе от играта. Опитвам се да ти дам това, което желаеш.
— Знаеш ли колко ми е писнало от вечната ти намеса? — Не можа да спре думите да излязат от устата му. Изглежда се изстреляха заедно с целия гняв и разяждащо озлобление, насъбрали се в него. — Стой по-далеч от нея. Аз ще реша кога и как тя ще излезе от играта. Разбра ли ме? Тя е моя. Аз решавам.
— Кутрето май има нужда да ухапе някого — обади се Тагарт, макар че сега звучеше доста по-сериозно. — Мисля, че е избрал теб. На твое място щях да се отнасям с него с изключителна предпазливост, докато не се успокои. Никак не му беше леко с Патриша Кейн. Наложи се да го оставя насаме с нея и изглежда това е причината за настоящата сцена.
— Ти не се бъркай — изръмжа Бран.
Ето ги пред него — двамата големи братя, които отново го караха да се чувства дребен и нищожен. Бран беше слабакът. Той не можеше да се справи, затова му даваха лесната работа. Бран беше толкова крехък.
Можеше да им покаже колко беше здрав. Вече не лежеше безпомощен на пода. Прекалено често му се бе случвало. Аха, вече не лежеше долу и не се оставяше да го ритат.
— Хей, защо не отидем да пийнем по нещо? — Дрю изглеждаше прекалено овладян и спокоен. Гласът му бе дълбок, тонът — примирително успокояващ. Сякаш можеше да го използва срещу кучето, ръмжащо насреща му.
— А ти защо не се прибереш обратно в апартамента и не ни оставиш двамата с Карли сами? Мога да се оправя с нея. И ако още веднъж разбера, че се опитваш да си пъхаш носа в нашите отношения, кълна се, ще се махна, Дрю.
Бран се обърна и закрачи към къщата. Двамата с Дрю се караха, а Карли беше по средата. Трябваше да се успокои. Патриша Кейн го бе накарала да се почувства уязвим и малък, сякаш отново беше онзи глупав тийнейджър и нямаше кой да го спаси. Беше допуснал много грешки. Този път нямаше да ги повтори.
— Не бива да се срещаш с Карли, когато си в това състояние — каза Дрю и пристъпи зад него. — Бран, трябва да седнем и да поговорим. Не осъзнаваш колко безумен изглеждаш в момента.
Това беше неговият идеален брат. Дрю винаги се контролираше. Дрю никога не губеше самообладание, никога не смазваше главата на някой негодник. Дрю постигаше всичко с лекота. Нуждаеш се от пари? Дрю можеше да напише софтуерна програма, с която да спечели милиарди. Нуждаеш се от съвет? Дрю винаги знаеше какво да трябва да се направи. Всички се възхищаваха и уважаваха Дрю.
И съжаляваха Бран. И винаги щеше да бъде така.
Нахлу през вратата и спря, за да си поеме дъх. Някои от думите на Дрю успяха да достигнат до съзнанието му. Карли. Карли не биваше да го вижда такъв. Карли беше мила и прекрасна и не заслужаваше да се изправи пред побесняло куче.
Не беше сигурен, че може да се контролира, значи Дрю беше прав. Трябваше да си върви. Трябваше да се махне оттук и да се напие, да се опита отново да зарови по-надълбоко тази мръсотия. Щеше да я погребе под тонове алкохол и утре да бъде по-добър човек.
Когато се обърна, ръцете му трепереха. Дрю беше зад него. Дали Карли го бе чула да влиза?
— Хайде, нека седнем и да поговорим, а когато се върнем, Карли вече ще е готова с вечерята — заговори Дрю с благ, убеждаващ глас.
В този момент го чу. Беше тихо стенание, сякаш някой изпитваше болка.
Тагарт сигурно също го бе чул, защото обикновено лениво изглеждащият мъж внезапно застана нащрек като ястреб, усетил плячката. Той вдигна ръка, сякаш да ги накара да замълчат.
Бран нямаше намерение да мълчи. Тя беше в беда и той щеше да й помогне. Полетя стремглаво към кухнята, без да обръща внимание на звуците зад гърба си. Те нямаха значение. Сякаш стенанието бе дошло откъм кухнята. Той се втурна през вратата и гледката го накара да застине на място.