Карли бе притисната към хладилника. Държеше я мъж, чиято ръка обвиваше гърлото й. Беше с гръб към Бран и не бе трудно да се забележи, че негодникът не беше усетил, че Бран е влязъл.
— Така, както аз виждам нещата, този, който първия път ти е дал онзи милион, ще плати отново. Този път на мен. Така че сега отиваме в дома ми и когато тъпанарят с чековата книжка ми даде още един милион, ще може да те вземе обратно. Ще тръгнеш доброволно оттук с мен или ще те убия. Разбра ли?
Бран разбра само едно нещо — червената пелена, забулваща очите му. Не помисли, не спря и не се опита да реши разумно проблема. Мисълта за безопасността на Карли дори не достигна до мозъка му. Единственото, което имаше значение, беше да убие копелето, което й причиняваше болка. Което бе наранило него. В този миг му бе трудно да различи минало от настояще.
Отново беше на шестнадесет и се криеше в онази порутена къща, а чудовището го бе намерило. Чудовището ги бе проследило, когато избягаха. То се бе появило, бе сключило ръка около гърлото на Бран и го бе извлякло навън.
Не. Този път нямаше да го позволи. Никога вече.
Червената пелена сякаш покриваше всичко, но Бран не мислеше. Протегна се, сграбчи мъжа и го завъртя. Не виждаше лицето му. По-скоро виждаше друго лице. Толкова ясно. Този път знаеше, че няма да позволи на нищо да го спре. Този път нямаше да спре. Нямаше да слуша никого.
Не беше сигурен колко пъти удари мъжа. Всеки път, когато юмрукът му се забиеше с тъп звук, изпитваше безумно задоволство. Видът на рукналата кръв, звуците от задавения му стон, когато Бран почти сигурно счупи носа му, му донесоха умиротворение. Въпреки че продължаваше да налага нещастника, времето сякаш бе забавило своя ход. Това беше мястото, където се чувстваше удобно, където гневът се изливаше от него и той можеше да диша.
Това го тласкаше никога да не спира. Никога. Не и докато чудовището не умре и не изчезне завинаги.
Той щеше да защити всички. Щеше да спаси Мия и Манди. Щеше да се погрижи никой никога повече да не ги нарани.
В размътения му от яростта мозък всичко се сливаше в един безкраен кошмар, отделните части се носеха около него. Усещаше горещината на огъня и знаеше, че родителите му изгарят. Усещаше ръцете на Мия, обвити около него, чуваше молбите й да не я изоставя. Виждаше очите на Манди, някога толкова красиви, сега празни и угаснали.
Почувства как нещо топло оплиска лицето му и някъде отдалече се разнесе нежен глас.
— Бран. Бран, моля те.
Той се извърна, юмрукът му се вдигна и в следващия миг се намери проснат на пода, а брат му се извисяваше над него.
— Веднага престани! — изкрещя Дрю и застана пред Карли.
Тагарт бе зает да оглежда мъжа на пода.
— Казах ти, че кутрето се нуждае от каишка. За късмет, този ще оживее. Да се обадя ли на полицията?
— Остави ме да разбера какво, по дяволите, става — отвърна Дрю.
— Имаш време — увери го Тагарт. — Този тип още известно време ще е в безсъзнание. Това ли е мафиотът?
Бран се взираше втренчено, погледът му се проясни и светът отново се фокусира. Какво се бе случило? Знаеше какво прави, докато го вършеше, ала сега му се струваше толкова далечно. Бе влязъл и заварил някакъв тип да наранява Карли. Той го бе пребил и не искаше да спира.
Господи, той почти я бе ударил. Тя се бе опитала да го спре, а той се бе нахвърлил срещу нея.
— Карли?
Лицето й беше бяло като платно, сълзи се стичаха по страните й, размазвайки грима.
— Аз съм добре. Добре съм. Трябва да… ще се върна.
Тя изчезна през кухненската врата и той се запита дали не я бе изгубил завинаги.
* * *
Карли пое дълбоко дъх. Какво, по дяволите, се бе случило? Кръвното й бе хвръкнало до небесата, а ръцете й трепереха неистово, докато закопчаваше блузата си. Беше се преоблякла, защото предишната бе изцапана с кръв. Не нейната кръв. Нито тази на Бран. А на онзи мъж. Кръвта пръскаше наоколо, докато Бран пребиваше мъжа.
Не бе сигурна какво я бе изплашило повече — мафиотът или изражението в очите на Бран, когато бе вдигнал юмрук срещу нея.
Той не я виждаше. Не можеше. По обезумелия му поглед тя бе разбрала, че в онзи миг той беше някъде далеч от нея.
На вратата на спалнята се почука, сетне се разнесе дълбок глас:
— Добре ли си, Карли?
Не беше сигурна дали бе готова да го види, но поне той отново звучеше като Бран.
— Добре съм. След секунда ще изляза.
— Вече цял час си вътре. Сигурна ли си, че си добре? Да повикам ли линейка?
Толкова дълго ли бе стояла тук? Беше затворила вратата и бе приседнала за миг, преди да се измие. После влезе в банята, пусна водата и изми лицето си, преди да смени дрехите. Очевидно времето бе минало много бързо. Младата жена се погледна в огледалото. Изглеждаше бледа, но поне размазания грим бе измит.