Ръцете й все още трепереха.
— Не смяташ ли, че това е по-важно?
Той въздъхна и се облегна на дивана. Толкова много приличаше на разкошния мъж, с когото тази сутрин се бе любила.
— Не. Смятам, че случилото се е незначително. Вече приключи. Аз няма да позволя на никого да те нарани.
Ходеха на пръсти около темата, заобикаляйки я страхливо. Тя наистина беше страхливка. Не можеше да се застави да зададе въпроса.
Бран остави чашата си и се приближи към нея. Прели тя да успее да отстъпи назад, се озова в прегръдките му.
— Знам, че си изплашена. Съжалявам. Толкова съжалявам за това, което ти се случи. Няма да се повтори, защото онзи мъж никога повече няма да те доближи. Обещавам.
Тя не го отблъсна. Чувстваше се толкова добре. През цялото време, докато беше сама с онзи мъж, копнееше ръцете на Бран да я прегърнат. Мълчаливо крещеше той да я намери, да я спаси.
Вече не знаеше кой в действителност е той. Как можеше да му каже, че беше много по-изплашена от мъжа, в който той се бе превърнал в онези мигове, отколкото от мафиота, който я бе нападнал?
Трябваше да го попита за това. Трябваше да го направи. Не можеше да го отмине.
— Искаш ли да поръчам нещо за вечеря? Мисля, че Тагарт и Дрю смятат да се върнат, за да проверят как сме. Редно е да ги нахраним. Можем да седнем и да вечеряме и навярно тогава отново ще се почувстваш нормално.
— Не съм гладна, Бран.
Той я целуна по челото, устните му я докоснаха съвсем леко и въпреки факта, че той едва не бе убил човек, тялото й реагира.
Това най-после я накара да го отблъсне.
— Трябва да поговорим за случилото се. — Тя отиде до бара и си наля още едно питие.
— Не, не трябва. Всичко свърши. Няма за какво да говорим. Вече си в безопасност.
Дали наистина беше?
— Аз те умолявах да спреш.
Той въздъхна нетърпеливо.
— Онзи мъж се опита да те нарани. Няма да се извинявам, задето съм му причинил болка.
— Аз те умолявах да спреш, Бран. Крещях и те молех, но ти не го направи.
— Сериозно ли си ми ядосана, задето натупах онзи мръсник, който искаше да те отвлече и да те размени за мангизи?
Карли пое дълбоко дъх. Истината беше, че тя бе наполовина влюбена в този мъж и навярно се самозалъгваше за останалата половина. Тя бе загрижена за него. Трябваше да достигне до сърцевината на това, което се случваше с него.
— Бран, ти ме изплаши.
Изражението му леко омекна.
— Съжалявам. Явно не си била често свидетел на прояви на насилие и жестокост. Сигурен съм, че това те е изплашило.
— Бран, ти ме изплаши.
Той вдигна ръце, очевидно разстроен.
— Хубаво, следващия път, когато някой те нападне, аз ще се опитам да го спра с призива: „Хей, нека всички да бъдем добрички и да слушкаме!“ или нещо подобно.
— Не се шегувай с това. Опитвам се да проумея какво се случи. — Защо той не можеше да разбере?
— Ти беше нападната! — изкрещя Бран. — Аз се погрижих за това. Ето какво се случи, Карли. Не се опитвай да го подлагаш на психоанализа или да му придаваш по-голямо значение, отколкото е нужно. Бях бесен, задето някакъв мръсник се опита да нарани моето момиче.
— Ти почти ме удари.
Той завъртя очи.
— Сега кой реагира прекалено?
Карли никога нямаше да може да забрави онзи миг.
— Във всеки случай не и аз. Но ти — да. Не знам доколко си спомняш, но накрая, когато се опитах да те отдръпна от него, ти се обърна и почти ме удари. Дрю застана помежду ни.
Челюстта му се скова, лицето му доби инатливо изражение.
— Нямаше да те нараня.
— Можеше, ако ме мислеше за някой друг. Бран, къде беше?
— Бях тук, опитвайки се да те защитя.
— Знам това, но ти реагира прекалено бурно и мисля, че е заради нещо, което някога ти се е случило. — Тя и преди бе виждала хора, страдащи от посттравматично разстройство. Беше отраснала с момиче, чийто баща бе участвал във войната в Персийския залив и дори десетки години след това мъжът подскачаше, когато гръмнеше ауспух на кола. Съпругата му го бе напуснала, а Службата за закрила на детето бе отвела приятелката й, защото баща й не можеше да остане трезвен. Когато се напиеше, той говореше за това, което бе видял, понякога сякаш отново преживяваше случилото се.
Беше са самоубил малко след като бе изгубил дъщеря си. Карли все още си спомняше как двете с Мери стояха отвън, докато всички съседи клатеха глави и твърдяха, че са знаели, че това ще се случи.
Очите на Бран се присвиха.
— Искаш да дълбаеш в моето детство, Карли? Искаш да надзърнеш в него, за да можеш да видиш дали съм мъжът, който заслужаваш? Предполагам, че не желаеш някой противен тип да прецака идеалния ти живот, нали?