— По-рано тази вечер осведомих Карли с колко много стриптийзьорки съм преспал. Мисля, че тя знае.
Дрю изруга под нос.
— И защо си го направил?
Бран сви рамене.
— Би трябвало да знае. Смята ме за нещо, което не съм.
— Какво искаш да направиш, Бран? Какво искаш аз да направя? — Дрю прозвуча безкрайно уморено. — Когато й предложих работа, мислех, че правя това, което ти искаш. Мислех, че искаш тя да излезе от играта. Реших, че ако я назнача в „4Л“, тогава може би ще остане наблизо и двамата ще видите дали помежду ви може да се получи.
Точно тук Дрю грешеше.
— Не може.
— Защо?
— Аз не съм мъжът, от когото тя се нуждае. Видя какво се случи тази вечер. Тя се изплаши заради онова малко сбиване. Какво ще стане, когато напълно изгубя контрол? По-добре всичко да приключи още сега. И без това накрая ще я разочаровам. — Той стана на крака и даде знак да му дадат сметката.
— Вече е платена — отвърна барманът с въздишка, която прозвуча като облекчение.
— Разбира се, че е. — Дори не можеше да се погрижи за пиячката си. Естествено, че Дрю трябваше да уреди и това. Обърна се и закрачи към вратата.
Брат му го последва.
— Да се върнем в апартамента. Ще пратя есемес на Тагарт, че ще го вземем по пътя.
И да оставят Карли сама? Може и да беше пиян, но не беше изгубил ума си.
— Аз се връщам у до… в дома й.
Щеше да спи на дивана. Това бе наказанието му, задето бе оплескал всичко. Можеше да има още две седмици. Нямаше да продължи по-дълго от това, но той дяволски съжаляваше, че нямаше да има тези две седмици с нея.
— Тя има вкуса на слънце.
Една ръка го подпря.
— Сигурен съм, че е така, което е добра причина да не й позволиш да те види в това състояние. И без това достатъчно се нагледа за една вечер.
Но тогава тя щеше да бъде сама. Въпреки че се бяха погрижили за един от проблемите й, Бран не можеше да понесе мисълта да я остави сама.
— Миналата нощ някой се опита да я убие.
— Не, някой се опита да убие Патриша.
— Не го знаем със сигурност. Карли е тази, която пострада — упорито настоя той. Земята сякаш се люлееше под краката му, но не беше ли винаги така? Кога бе имал сигурна и солидна земя, по която да върви?
Уискито го бе направило прекалено сантиментален. Или може би фактът, че Карли бе скъсала с него.
Не с думи, но трябваше само да погледне лицето й, за да разбере, че всичко бе приключило още преди истински да е започнало.
— Какво се случи между вас двамата тази вечер? — попита Дрю, докато отваряше пасажерската врата на колата.
Бран не възрази. Не можеше да шофира. И без това беше глупаво да тръгва с колата и ако Дрю не беше с него, щеше да си повика такси. Определено нямаше да се обади на Карли. В никакъв случай. Щеше да се промъкне в дома й и на сутринта да се държи, сякаш двамата бяха само партньори и нищо повече.
Да се опита да се преструва, сякаш никога не я е докосвал с устни, не бе прокарвал език по женствеността й. Сякаш никога не я бе виждал да достига върха, не бе усещал тялото й да се стяга под неговото.
Да, можеше да го направи. Налагаше се да се преструва, защото никога нямаше да я забрави.
— Тя реши, че не ме познава достатъчно добре. Мислела, че ме познава, но събитията от вечерта я накарали да размисли. — Поне не фъфлеше. Беше успял да спре, преди да започне да заваля думите. Можеше що-годе да върви. Трябваше само да стигне от колата до дивана.
— Мисля, че трябва да се прибереш у дома, Бран.
— Не. Имам работа за вършене. — Нямаше да позволи това да го надвие. Той можеше да се справи. Нямаше да разочарова всички. Беше изгубил Карли. Нямаше да се прибере в Остин с подвита опашка. — Патриша Кейн нае мен. Не теб. Тя иска мен.
Това беше част от проблема. Бран потръпна при мисълта.
Вратата се затръшна, Дрю се плъзна до него, завъртя ключа и подкара към уютната къща на Карли с жълтите завеси и меки възглавници. Всичко в тази жена бе подканващо.
Уморен. Беше толкова дяволски уморен, а въпреки това изглежда не можеше да намери покой.
— Посочи ми една основателна причина да не те изтегля от операцията — промърмори Дрю. — Мисля, че допуснах ужасна грешка. Райли беше прав. Не това би искал баща ни. Не и ако това означава да те загубя.
— Не можеш да ме заставиш да се прибера у дома.
— Мога да те отвлека и да те отведа на онзи шибан остров, където изпратихме сестрата на Ели — избоботи Дрю под нос.
— Не искам да си отивам у дома. — Той искаше да бъде с Карли. Дори и да не беше истински с нея. Дори и тя да го гледаше сякаш е най-голямата отрепка на земята. Искаше да довърши започнатото. Ако Дрю отменеше мисията, той никога повече нямаше да я види. Тя щеше да постъпи някъде на работа или онзи шибаняк Кени-младши щеше да намери начин да създаде собствено шоу с нея. И тя навярно щеше да се омъжи за някой, който не носи чудовище в себе си. Следващия път, когато я видеше, тя щеше да говори от телевизионния екран за шибания си идеален съпруг и прекрасните деца, които имат.