— Възрастните хора спят в леглата си, Бран. Да вървим да си лягаме. Ще трябва да сме свежи и бодри в понеделник сутрин, а ти не можеш да приличаш на заклет пияница, излочил цял магазин за алкохол. Или стриптийз клуб.
— Нямаше стриптийз клуб — побърза да уточни той. — Не. Само бар. Там дори нямаше жени.
Застаналият до него Дрю кимна.
— Почти съм сигурен, че беше гей бар. Знаеш ли, винаги съм си мислел, че ще се чувствам добре в подобно заведение. Оказах се прав. Трима ме сваляха. — Той погледна към Карли. — Можеш ли да се справиш с него?
— Мога — увери го тя.
Нещо не беше наред.
— Ние се скарахме.
— Да — съгласи се тя. — А сега вече не се караме. Сега ще си лягаме.
— Ами утре? — Да не би тя да възнамеряваше утре отново да го засипе с въпроси?
— Ще се справим с препятствията едно по едно. Засега идваш в леглото с мен. — Ръката й стисна неговата.
И Бран забрави за всичко, което бе наговорил на Дрю. Остин се превърна в далечен спомен, защото нямаше начин да замине за там, когато Карли му предлагаше нещо друго. Той я остави да се сбогува с брат му и Тагарт, успя да се задържи прав, докато тя заключваше и активираше алармата. После му помогна да се качи горе, съблече дрехите му и грижливо го настани в леглото, преди да угаси лампата и да легне до него.
Една топла ръка погали гърдите му.
— Всичко ще бъде наред, Бран.
Той се пресегна и сложи ръката си върху нейната, задържа я върху сърцето си, докато топлината й започна да се просмуква в кожата му.
— Остани с мен.
Тя не отвърна, но притиснатото й тяло до неговото беше достатъчен отговор. Засега. Той беше благодарен и на това.
Бран се отпусна и се предаде на съня.
* * *
Карли вдигна глава от печката, когато Бран влезе. Усмихна му се, припомняйки си как се бе вкопчил в нея предишната нощ. Ръцете му се бяха обвили около нея и той й бе прошепнал: Остани с мен.
Тя не му бе отвърнала, но бликналите дълбоко в нея емоции едва не я погълнаха.
Можеш да го накараш да пожелае да се излекува.
Думите на Тагарт тутакси изплуваха в съзнанието й. Тя бе мислила над тях. Не можеше да излекува Бран. Никой не можеше да излекува душевните рани на друг човек. Но навярно можеше да му помогне да осъзнае, че би могъл да се почувства по-добре.
— Добро утро. — Думите прозвучаха дрезгаво, сякаш гърлото му бе възпалено.
— Изпи ли аспирина, който ти оставих? — Бе му оставила лекарство срещу махмурлука върху нощното шкафче до главата му.
Той се отпусна на стола.
— Да. Освен това изпих цяла бутилка вода.
Карли се извърна и му наля втори лек — ароматно и силно колумбийско кафе.
— Изпий това, докато приготвя закуската.
Очите му под тежките клепачи я наблюдаваха предпазливо.
— Защо си правиш този труд?
Младата жена беше размишлявала през цялата нощ. След като веднъж бе взела решение, беше лесно да го следва.
— Защото ти си заслужаваш усилията, Бран.
— Не ги заслужавам. Наистина съм извършил всички онези неща, за които ти разказах. Не си играех игрички с теб.
Тя отново се извърна към тигана с цвъртящия бекон. Беконът беше нещо рационално. Бран не беше, защото в него бе стаена известна лудост. Това може и да я бе изплашило малко предишния ден, но тя вече бе взела решение кое бъдеще е по-лошо — онова, в което щеше да е в безопасност, но нямаше да се е опитала да бъде с него, или онова, в което знаеше, че е направила всичко, за да бъде с мъжа, когото обича.
Тя беше смела.
— Бил си развратник — отвърна тя. — С колко момичета спа миналата нощ?
Той въздъхна.
— С нито едно, Карли. Излязох и се напих, защото се скарахме.
И това бе разтърсило неговия свят. Тя беше стресната и изплашена от поведението му. Песимистичният му мозък го бе отвел във възможно най-лошото място.
Нещо дълбоко разтърсващо и мрачно се бе случило с Бран. Нещо, което го бе накарало да вярва, че не е достоен да бъде обичан. Заради преживяното той беше нащрек при всеки конфликт, винаги очакваше да бъде отблъснат.
— Тогава си изпий кафето, ние ще се справим с всичко.
— Това не променя нищо — пророни той с тъга в гласа. — Аз все още не желая да ти дам онова, което искаш.
— Не те моля да разголиш душата си. Моля те да обичаш себе си достатъчно, за да преодолееш някои проблеми, но ако не можеш, аз няма да те изоставя. — Карли трябваше да знае едно нещо. Колко далеч бе готов да стигне той? Ако тя отстъпеше малко, той щеше ли да го приеме? Или щеше да продължи да упорства? — Освен ако наистина не мислиш всичко онова, което ми каза снощи.
Бран скочи от мястото си прекалено бързо за мъж, измъчван от зверски махмурлук.