— Колко още трябва да работиш за нея?
— Най-малко две години, макар че не съм сигурна, че дотогава тя няма да е измислила нещо друго, с което да ме задържи. Някак си не мога да си представя, че Патриша Кейн ще ми позволи да си тръгна. Тя използва хората, докато ги изсмуче докрай и чак тогава захвърля празната обвивка. А аз все още съм й нужна.
— Не и ако тя се озове в затвора. — Той трябваше да направи предложението си колкото се може по-привлекателно. — Ако не го сториш в името на справедливостта, направи го, за да намалиш присъдата си. Тя те е натикала в затвор. Аз мога да те освободя.
— Не че без моята помощ няма да се справиш.
Това беше жена, която се нуждаеше да бъде необходима. Навярно през по-голямата част от времето оставаше невидима и в сянка. Ключът, за да я спечели, бе да й покаже, че той я вижда. Което си беше самата истина. Бран виждаше красотата и издръжливостта й, дори и тя да не ги осъзнаваше.
— Ти си липсващото парче в мозайката, Карли. Ние от години се опитваме да я унищожим, но не можем да го постигнем без теб. Ти си ни много нужна, затова те моля да ни станеш партньор в тази мисия.
Сервитьорката избра точно този момент, за да се върне, понесла поднос с нещо, което ухаеше божествено. Остави чинията пред него и той вдъхна аромата. Беше красив ден, той седеше с великолепна жена и щеше да хапне нещо изключително вкусно. Това беше победа. Нямаше да се тревожи предварително за неприятностите. Те щяха да дойдат, независимо дали Бран щеше да се наслади на този миг, или не. Отдавна го бе научил.
— Засега нека поседим заедно, да поговорим и да се насладим на следобеда. Повече никакви разговори за мисията, докато не вземеш решение. Разкажи ми за себе си.
Тя взе вилицата си.
— Не знам дали има много за разказване.
— О, сигурен съм, че можем да намерим тема за разговор. — Бран й смигна и продължи да се радва на прекрасния ден.
Накрая Карли Фингър щеше да се съгласи. Щеше да каже „да“. Той просто го знаеше.
2
— Кажи ми, че си се представил за мен. — Очите на Дрю бяха присвити, гласът му се бе снижил до ниско ръмжене, когато два часа по-късно Бран влезе през вратата.
Той бе изненадан, че никой не го чакаше на паркинга, където бе паркирал пикапа си. Беше шофирал четиридесет минути при пълна тишина от Сан Агустин до апартамента в Палм Кост, където бяха устроили щабквартирата си. През цялото време обмисляше проблема с Карли Фишър.
Щеше да му е трудно да държи ръцете си далеч от нея. Тя беше толкова нежна, толкова безпомощна и наранена. Харесваше това у една жена. Пробуждаше всичките му инстинкти да я гушне и закриля.
Да я излекува. Както не бе успял да излекува Манди.
Пропъди мисълта, защото макар че го бяха оставили на мира преди няколко часа, сега Дрю изглеждаше готов и изпълнен с желание да се нахвърли отгоре му.
— Казах й кой съм. Тя не се нуждае от лъжи, а трябва да бъде член на отбора.
Главата на Дрю се отпусна назад и от гърдите му се разнесе въздишка на пълно отчаяние.
— Член на отбора? Мамка му, майтапиш ли се с мен? Мислех, че ти беше член на отбора.
— Аз съм. И съм последният със съвест.
— Ти си последният без нито една мозъчна клетка — процеди Хач, излизайки от кухнята с почервеняло от гняв лице. — Какво, по дяволите, си мислеше? Имаш ли някаква представа какво направи?
Важното беше да остане спокоен. Бран имаше проблеми с гнева, но щеше да докаже, че не изпитва нужда да цапардоса някого. Щеше да бъде спокоен и разумен.
— Спестих на всички ни доста време. Тя мрази шефката си. Всичко ще бъде наред. Ще разреша един неин проблем и тя ще ни помогне.
— Какъв проблем? — попита Дрю.
— Очевидно бившият й съпруг е задлъжнял на някакви лоши момчета. Навярно мафията.
В очите на Дрю лумнаха гневни пламъци.
— Мамка му, продължаваш ли да се майтапиш с мен?
— Не е кой знае какво. Аз ще се оправя.
— И какво, дявол да го вземе, знаеш ти за мафията и как да се оправяш с нея? — Днес Хач бе с пълна сила в играта. Подаването му бе улучило точното място в мозъка на Бран, заплашвайки всеки миг да забули разума му с червената пелена на гнева. Той беше превключил на режим „побеснял татко“, сякаш бе заловил сина си тийнейджър да се измъква от къщи след разрешения час.
Или да се занася с мафията.
— Може да не е мафията. Може да е някой некадърен букмейкър, който иска да докопа малко мангизи и си мисли, че може да заплаши бившата съпруга на клиент да му ги даде. Не знам. Ще трябва да проуча въпроса. — Той прекоси къта за хранене и се насочи към кухнята. Апартаментът представляваше голямо отворено пространство с редица прозорци, от които се откриваше великолепен изглед към Атлантика.