— Моля те, вдигни ме. — Едва разпозна собствения си глас. Това секси мъркане от нейната уста ли излезе?
Ръцете на Бран се стегнаха за миг около нея.
— Не искам да те вдигам.
Тя не можа да сдържи усмивката си, защото той звучеше като нацупено дете, което не искаше да даде любимата си играчка.
— Не мога да се съблека, ако не ме вдигнеш.
— Ще се съблечеш гола за мен? Тук? Сега?
Бран бе подценил дарбата си да убеждава. Оргазмът, който бе получила сега, бе нищо в сравнение с върховното блаженство, с което я бе дарил преди. Тя искаше всичко. Имаше да наваксва цяла седмица и някак си, когато беше с него, обичайната Карли изглежда изчезваше и тя се превръщаше в жената, която вземаше това, което желаеше, без да я е грижа за последствията.
А тя искаше да го люби с уста.
— Да. — В мига, в който ръцете му се отпуснаха, тя се изправи на крака. Огромното облекчение, което изпитва, я накара да осъзнае колко напрегната се е чувствала през по-голямата част от времето. Винаги бе имало очи, които да я наблюдават и съдят и това я бе карало да бъде строга към себе си. Но сега, с него, нямаше място за свян. Той й предлагаше нещо, което тя ценеше много повече от гордостта си. Искаше да бъде едно цяло с него, а това означаваше да забрави обичайното си благоприличие и да бъде Карли, която Бран бе освободил от оковите на задръжките и правилата.
Тази Карли нямаше нищо против да бъде гола с него.
Младата жена се извърна и видя, че той я наблюдава. Беше се облегнал назад с бира в ръка, самото въплъщение на безгрижието, докато отпиваше от бирата и се наместваше по-удобно.
И в този миг тя си спомни, че този мъж бе ценител на стриптийзьорки.
Погледът му се втвърди.
— Недей. Не знам какво точно си мислиш, но не го прави. Искам да те видя гола. Не искам срамежливостта ти да ми попречи да ти се насладя. Погледни възбудата ми и ми кажи, че не си мисля колко прекрасна си без всички тези дрехи. Свали ги. Разкрий се за мен.
Той беше мъж, който обичаше да гледа.
Е, тя нямаше да го разочарова и щеше да му устрои шоу.
* * *
Възбудата му го болеше, докато я чакаше да реши. Бран бе видял светлината в очите й да помръква и знаеше, че тя си мисли за онази злобна помия, която бе излял отгоре й в нощта, когато се скараха. Ако можеше да върне думите си назад, щеше да го стори, въпреки че някои от тях бяха истина. Беше спал с много жени и почти всички имаха много по-голям сексуален опит от Карли. Тогава защо тя беше единствената, за която копнееше? Винаги когато бе пожелавал жена, се намираше някоя, с която да си легне.
Сега това се бе променило и жената, която желаеше, имаше конкретно лице. Лицето на Карли. Имаше усмивката на Карли, нейните чувствени извивки и сладкия й южняшки акцент.
Той се нуждаеше от нея за много повече, отколкото за секс, но не беше сигурен, че го заслужава.
Ръцете й посегнаха към копчетата на блузата й и в този миг всичко изгуби значение. Щеше да я люби по всички възможни начини. Щеше да заговорничи и да стори всичко, което бе по силите му, за да я задържи, когато мисията им приключеше.
Изминалата седмица бе истински ад. Той жадуваше толкова отчаяно за нея, но беше стоял настрани, защото не бе сигурен, че ще може да се контролира. По цял ден се подчиняваше на заповедите на онази жена, усмихваше се, макар че дяволски добре знаеше какво правеше тя. Прибираше се много късно в дома на Карли и първото му желание беше да я събуди, да я покрие със себе си, да заличи от тялото й всички неприятности и тревоги от деня, да я накара да крещи от удоволствие, а той отново да се почувства мъжът, който искаше да бъде.
Но дали можеше да бъде мъжът, от когото тя се нуждаеше? Това бе въпросът, който през цялата седмица не му даваше мира. Можеше ли да бъде мъжът, който бе готов да забрави миналото, за да има бъдеще с нея?
Трябваше да престане да мисли за това. Това бе ключът. Вместо това щеше да мисли за нея. Тя вече бе завладяла сънищата му. Нямаше абсолютно никаква причина да не завладее и мислите му през деня. Когато бяха лоши, той щеше да се съсредоточи върху нея.
И щеше да се контролира. Тя не биваше никога повече да вижда другата му страна. Никой не биваше. Трябваше веднъж завинаги да престане да дава воля на несдържаното насилие и гнева си.
Оптимизъм. Това бе неговата нова кодова дума.
Страст бе друга хубава дума. Усети тази дума, когато тя стигна до третото копче на строгата блуза, която носеше, и гърдите й започнаха да надничат изпод плата. Красиви гърди, които изпълваха шепите му, с розово кафеникави зърна, които жадуваха за устните му, умоляваха за вниманието му.