— Искам да се приближиш до онази ваза.
В средата на полицата бе поставена ваза. Беше красива, но изглеждаше странно не на място, тъй като повечето вещи в салона бяха произведения на изкуството. Тази, макар и с прилична изработка, очевидно беше дело на любител. По глазурата се виждаше лека украса. Тоновете преливаха от светли до смолисточерни към дъното. Беше достатъчно голяма, за да побере дузина цветя, но Карли никога не бе виждала Патриша да я използва за цветя. Вазата винаги бе седяла в средата на полицата.
— Стои тук, откакто работя за Патриша. Да не си любител на керамиката?
— Моята майка я е направила.
Карли застина.
— Сигурен ли си?
— Беше върху полицата над нашата камина до деня, в който тя умря. Мислех, че е била унищожена в пожара. Какво прави тук? Майка ми обичаше тази вещ, бе първата й истинска творба. Беше ми казала, че останалите били изкривени, но за пръв път тази се получила както трябва. Онзи ден опече кексчета, за да го отпразнуваме и сподели, че обмисля да се посвети на изкуството.
Карли долови вълнението в гласа на Дрю.
— Искаш да я открадна ли?
Почукването на вратата прекъсна диалога. Сърцето на младата жена едва не изхвръкна от уплаха, но си заповяда да не се паникьосва. Когато вратата се отвори, тя започна да говори:
— Не, не искам соса да се сервира върху пилето. Трябва да бъде в купичка отстрани и ще откъсна нечия глава, ако не е. — Извърна се и видя насреща си банкет мениджъра.
Добре. Изглеждаше, сякаш бе влязла тук, за да размени няколко думи с готвачите. Карли изви вежда.
— С какво мога да ви помогна?
Господин Търнър се намръщи извинително.
— Съжалявам, че би безпокоя, но трябва да знам как ще преминем от коктейлите към поднасянето на вечерята.
— Върви с него, Карли — изрече Дрю с глух глас. — Това няма значение. Единственото, което ни интересува е да проникнем в кабинета й.
Усети как сърцето й се свива, но знаеше, че той е прав.
— Нека погледна. Искам преходът да е възможно най-гладък.
Мислено се помоли и мисията да протече така.
* * *
Бран пристъпи напред и докосна слушалката в ухото си. Времето за действие бе настъпило и нямаше връщане назад. Всичко, за което се бяха подготвяли, всички години на саможертва, се свеждаха до това. Патриша беше последният жив човек, който би могъл да разполага с доказателството, от което се нуждаеха.
Патриша се смееше на шегата на някакъв сенатор. Приличаше на истинска ледена кралица и всички наоколо я гледаха в захлас. Не го разбираше. Единственото, за което можеше да мисли, бе жената, чиято черна коктейлна рокля скриваше прекалено много чувствените й извивки.
Беше поискал да й купи нова рокля, да я заведе на „Родео Драйв“ и да си избере нещо ярко и блестящо. Карли бе отхвърлила желанието му със смях. Очевидно на подобни събития тя трябваше да стои в сянка.
Един ден тя щеше да бъде центърът на приемите, които даваше. Щеше да бъде центърът на целия му свят.
Тя винаги пламенно откликваше на ласките му, тогава защо имаше чувството, че я губи?
Трябваше да престане да се отдава на подобни мисли. Те го изнервяха. Утре сутринта Карли щеше да дойде с тях в Остин. Това би трябвало да е достатъчно засега. Бран щеше да се постарае тя да се установи на новото място и постепенно щеше да си проправи път в живота й. Карли щеше да се обвърже с него и той щеше да стори всичко по силите си, за да я направи щастлива.
Щеше да забрави за миналото и да се съсредоточи върху бъдещето. Това беше всичко, което трябваше да направи.
Огледа се и видя, че смяната му е на път. Кейс си проправяше път през тълпата. Като останалите членове на охранителния екип, Кейс беше облечен в смокинг, който скриваше факта, че носеше по тялото си повече от едно оръжие.
— Госпожице Кейн, боя се, че възникна проблем, с който се налага да се справя. Кейс ще стои до вас, докато отсъствам.
Тя се намръщи.
— Е, добре. Предполагам, че мога да издържа господин Тагарт за известно време, но гледай да се върнеш по-бързо. — Тя оправи реверите на смокинга му. — Уредих по време на вечерята да седиш до мен.
Това беше новина за Бран.
— Мога да ви пазя по-добре от разстояние.
— И какво му е забавното на това? А сега, бягай. — Отправи смразяваща усмивка към Кейс. — Здравейте, господин Тагарт.
Сенаторът повдигна вежди.