По линията се разнесе дълга въздишка.
— Използвай флашката, която ти дадох, за да свалиш информацията, а после потърси сейфа.
Бран долови разочарованието в тона на брат си.
Приближи се до бюрото, видя компютъра и пъхна флашката в гнездото. Мониторът тутакси светна и поиска парола, а програмата върху флашката се задейства.
Това беше специалността на Дрю — да открива изобретателни начини да се сдобива с информация. Ако конкретно този компютър беше включен към интернет, нямаше да е нужно да проникват тук. Дрю щеше да направи всичко дистанционно.
Екранът просветна, когато програмата въведе паролата и започна да тегли файловете. Много файлове.
Бран въздъхна и включи малката лампа върху бюрото. Оказа се, че не е само за декорация.
— Засега се справям добре — рече той тихо и се зае да отваря чекмеджетата на бюрото. Очевидно господарката на дома си падаше по канцеларските джунджурии. Имаше цяло чекмедже, пълно с грижливо подредени пособия и моливи във всички цветове.
— Ти едва не уби онзи мъж. Това изплаши не само Карли. На мен също ми изкара акъла.
— Сега не му е нито времето, нито мястото. — Бран отвори друго чекмедже и откри няколко писма. Взе едно и разпозна пощенския адрес на адвоката на Стивън Касталано.
— Изглежда никога няма да има подходящ момент. Чудя се дали наказваш себе си, или мен.
Бран подмина думите на брат си, защото тази посока на мисли го правеше неспокоен. Изнервен. Той нямаше отново да поеме по този път. Щеше да се съсредоточи върху проклетата си задача. Отвори плика и извади писмото. Беше написано върху бланка на адвокатската кантора и изглеждаше официално.
— Извинявай, Бран. По-късно ще поговорим за това. Сега навярно трябва да се насочиш към сейфа.
Но Бран беше много по-заинтригуван от написаното върху листа.
Със съжаление ви уведомяваме, че макар завещанието да ви посочва като единствен получател на цялото съдържание на банковия сейф, установихме, че въпросният сейф е празен. Според банковия архив, пет дни преди да се прочете завещанието на господин Касталано, една жена с ключ е влязла и е била оставена сама в трезора. Разбираме гнева ви от този обрат на събитията, но кантората ни не носи отговорност за съдържанието на сейфа. Ние, разбира се, ще ви свържем с управителя на банката, но той твърди, че вие сте отишли и сте опразнили съдържанието на сейфа.
Прилагам копие от подписаните формуляри за достъп за указания ден.
— Четеш ли това? — попита Бран, опитвайки се да нагласи камерата под ъгъл, така че Дрю да може да види писмото.
— Пет дни преди прочитането на завещанието означава в деня на смъртта му. Знам го със сигурност — отвърна Дрю. — Навярно Касталано е скрил там своя файл. Няма абсолютно никаква причина Патриша да пише на адвокатите му и да се ядосва и разстройва, ако се е докопала до файла. И така, имало е три изобличаващи файла, за които знаем.
— Филип Стратън е унищожил своя и го е заменил с нещо, което да помогне на Ели.
— Да, а сега и този на Касталано е изчезнал — промърмори Дрю замислено.
— Кой е наследникът на Патриша Кейн? — Бран прерови останалата част от бюрото, но не откри нищо важно, освен бележки с идеи за шоуто й. — Кой ще получи нейния файл, когато тя умре?
— Според това, което Ели смята, се предполага, че последният останал жив ще унищожи всички файлове. Файлът на Стратън е трябвало да се наследи след смъртта му от останалите живи членове. Понастоящем този на Касталано е трябвало да стане притежание на Патриша. Така тя би разполагала с файловете на всички и е можела да реши дали да унищожи цялото доказателство.
— Но има замесен и четвърти участник. — Бран се раздвижи и се зае с търсенето на сейфа. Според информацията, с която разполагаха, е бил доставен и монтиран в тази стая, но той не беше сигурен къде точно.
— Да. Мисля, че ще се наложи да поговоря с твоето гадже. Тя изглежда премълчава нещо — заяви Дрю тихо.
— Премълчава? — Бран се огледа и спря като закован. — Виждаш ли това, което и аз виждам?
Зад бюрото на Патриша висеше голям портрет на жена с гарвановочерна коса. Беше облечена в бяло, косата й бе вдигната в елегантен кок. Взираше се пред себе си, а устните й бяха извити в лека усмивка.
Това беше майка им.
— Добре, тук става нещо шантаво и аз искам да знам какво, по дяволите, е то — изръмжа Дрю.
— Защо Патриша има портрет на майка ни?
Тя изглеждаше толкова красива. Бран си спомняше колко бе спокойна и ведра, колко идеална беше във всичко, което правеше. Понякога нощем Бран мечтаеше за къщата, в която бяха живели, припомняше си как домът им винаги ухаеше на хубаво, а вечерята беше сервирана на масата. Майка му обичаше да изпробва нови рецепти, а той толкова мрънкаше и се цупеше заради това. Капризничеше и нищо не искаше да яде. Вечер след вечер тя беше принудена да му пече сирене, за да хапне поне нещичко.