— Сестра ти?
Той кимна.
— Двамата избягахме заедно от първия ни приемен дом. Бяхме толкова малки. Мислех, че ако успея да намеря Дрю и Райли, всичко ще бъде наред. Едва не убих и двама ни и малко след това социалните служби ни разделиха. Мисля, че повтарях онзи момент. Мисля, че често го правя. Искам да се хвана за нещо. Искам нещо да е постоянно и реших, че това ще бъде Манди.
— И отново си избягал.
— Да. Жената… щом ме завареше сам и започваше да флиртува с мен. Дори тогава бях едър. Навярно съм изглеждал по-голям от шестнадесет.
— Недей. Тя е знаела на колко си години, Бран. Тя е била възрастната. Вината е била нейна. — Нямаше да му позволи да усложнява една проста ситуация.
— Вината беше нейна — съгласи се той с въздишка. — Знаеше на колко съм години и аз никога не съм я окуражавал. Чувствах се неловко. Не желаех да бъда в това положение. Една нощ тя се опита да ме целуне и аз я отблъснах. Тя заяви, че ще каже на гаджето си, че съм й се нахвърлил и той щял да се погрижи за мен.
— И тогава си решил да избягаш.
— Никой нямаше да ми повярва. Писнало ми беше да се чувствам притиснат в ъгъла. Манди не желаеше да ме остави да тръгна сам. Предполагам, че сме били глупави и сме смятали, че ще бъде романтично приключение. По онова време дори не мислех да отида при Дрю. Щях да оставя миналото зад гърба си. Цялото. Само аз и тя по пътя на живота. — Той потръпна. — Не продължи и една нощ.
Карли не бе сигурна, че иска да чуе останалото, но Бран имаше нужда да го сподели.
— Какво се случи?
— Измъкнахме се рано вечерта. Имахме само малко открадната храна, две бутилки с вода и дребна сума пари, която Дрю бе успял да ми изпрати. Той ми даваше всичко, което можеше да отдели, а по онова време нямаше много. Започваше бизнеса си и издържаше Райли в колежа. Работеше на две места, Райли също работеше и каквото успееха да заделят, ми го изпращаха. Налагаше се да крия парите. Някой винаги ги крадеше, но тогава бях спестил около сто долара.
Колко ли му е било тежко? Макар че тя никога не бе разполагала с много пари, ги беше харчила за сладки лакомства и детски забавления. Бран никога не бе имал нито едно от двете.
— Къде отидохте?
— Вървяхме много дълго време. Мислех, че знам къде е автобусната гара, но съм се заблудил и съм поел в погрешна посока. Постоянно бях нащрек и очаквах полицията да се появи. Това е разликата между две деца бегълци на осем и шест години и двама изчезнали тийнейджъри. Никой всъщност не го е грижа за тийнейджърите. Това осъзнаваш, когато си в системата. Изглежда с годините губиш стойността си. Всяка изминала година все повече те отдалечава от надеждата за истински дом. Затова двамата с Манди смятахме, че можем да се справим сами. Както и да е, стана късно и застудя. Исках да наема стая в някой мотел, но нямаше да приемат двама тийнейджъри под осемнадесет. Така че се озовахме в изоставена къща на края на града.
— Сами ли бяхте? Наистина ли беше изоставена?
— Така мислехме — отвърна той. — Устроихме се да преспим в една от задните стаи, но по някое време през нощта се появи някаква група. Не бяхме разбрали, че мястото се използва от наркомани, за да се друсат.
— Да не е било място за продажба на наркотици?
— Нещо подобно. Събудих се посред нощ, когато някой нахлу при нас. Беше яко надрусан. Не съм сигурен дали изобщо осъзнаваше какво прави. Започна да ме удря, а след това се появиха още двама. Те ме пребиха до смърт, а после Манди се опита да ги спре. Не я спасих. — Бран пое накъсано дъх. — Лежах на пода, а един от тях я бутна, тя падна, удари си главата и повече не стана.
Сърцето й се сви от болка за него.
— Бран, ти не си бил виновен.
— Тя беше там заради мен, а аз не бях достатъчно силен, за да я спася. Манди беше там, защото аз не можах да издържа и да направя това, което бе нужно, за да опазя и двама ни. Защо не можах да го направя? Знаеш ли колко много момчета на моята възраст щяха да приемат това, което онази жена предлагаше?
Колко ли тежки са били тези няколко последни седмици за него? Да бъде поставен в подобна ситуация с жена, която имаше власт над него, сигурно е било ужасно мъчително за Бран. Тя го погледна.
— Имал си право да откажеш.
Той я целуна по челото.
— Нещата не опират до това дали имаш право, или не, бебче. Много по-сложно е. В онзи свят, в който живеех, човек бе длъжен да направи своя избор, никой от които не беше добър. Въпреки всичко, което ми се бе случило, аз все още бях идеалист.
— Манди е умряла?
Ръцете му леко се стегнаха и Карли осъзна, че той търсеше успокоение в нея. Беше хубаво да те използват за това.
— Пропълзях до нея, след като те си отидоха. Единият крак и двете ми ръце бяха счупени, имах и няколко пукнати ребра. Тя си бе ударила главата и очевидно бе умряла на място. Останах там с нея два дни, преди да ни открият.