— Като че ли аз искам да остана. Не. Прибирам се у дома с теб. Но мисля, че докато си тръгвах, може и да съм извършила престъпление.
Бран се намръщи.
— Престъпление?
Тя кимна.
— Знаеш ли, че се наложи да спра Шелби?
Той нямаше представа за това. Бран бе чувал само това, което Дрю бе искал да чува. В резултат бе последвало бурното му спречкване с Кени Джоунс-младши, който навярно щеше да го съди. Щеше да им се наложи да се оправят и с това.
— Да — отвърна Карли. — Тя се появи на приема, искаше да се конфронтира с Патриша. Аз я отведох в първата стая, която ми попадна. Оказа се някакъв салон на първия етаж. Виждала съм го стотици пъти, но Дрю забеляза нещо, което ми бе убягвало. Почакай тук. Ей сега се връщам.
Тя се обърна и той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше.
По дяволите, това момиче беше супер. Никога не бе виждал по-красива жена отпред или отзад.
Бран се излегна обратно върху леглото и си позволи да се отпусне. Тя беше негова. Щеше да остане до него. И той щеше да се вслушва в съветите й. Карли не го бе обвинила за това, което се бе случило с Манди. Той навярно вечно щеше да се вини, но отношението й към него не се бе променило. И това му бе дало сили да се изправи срещу демоните.
Всъщност тази вечер той се бе изправил срещу доста неща. Беше застанал срещу Дрю и Хач и най-после им бе казал колко са го наранили. Дълго време това му се бе струвало проява на страхливост, но сега осъзнаваше, че всъщност беше смелост. Искаше се голям кураж да се изправиш срещу някого и не само да му кажеш истината, но и да си готов да чуеш неговата. Дрю и Хач бяха признали какво изпитват и сега помежду им всичко беше наред.
Мамка му. За пръв път от много време, помежду им всичко беше наред.
Трябваше да се види с Мия. Трябваше да застане пред нея и да й се извини, задето я бе накарал да избяга с него. Тя нямаше да го обвинява. Бран не бе сигурен дали сестра му изобщо си спомняше, но имаше нещо освобождаващо в това, да споделиш какво се е случило. Да помолиш за прошка и да я дадеш.
Карли му бе дала този дар.
Бран бе прекарал толкова дълго време, питайки се дали е достоен за любов. Но не това беше въпросът, който трябваше да си задава. А да се запита дали той беше способен да обича. Това бе най-главното в целия му живот. Любовта му към Карли го бе превърнала в по-добър човек. Любовта му към нея бе прогонила самотата. Дори тази вечер тя да го бе отхвърлила, любовта му към нея щеше да го издигне над животното, в което си бе позволил да се превърне.
Беше се примирил с оцеляването, вместо да живее пълноценно.
Никога вече. Той щеше да почете Карли, почитайки живота. Щеше да направи всичко, за да се излекува. И това го караше да се чувства толкова дяволски добре.
Младият мъж въздъхна и се замисли. Щеше да се върне в Далас, където всичко бе започнало. Той е бил роден там. В известно отношение пак там бе умрял. Дрю ги бе преместил в Остин, когато най-после имаше възможност, сякаш по някакъв начин градът ги бе белязал и осквернил.
Но Мия бе срещнала Кейс в Далас. Сега Бран щеше да открие там новата версия на самия себе си.
Чу се тътрещ звук и Бран се изправи в леглото.
Не бе сигурен защо, но нещо го подтикна да не извика. Беше на върха на езика му да изрече името й и да попита какво я е забавило. Не го стори, защото ледени тръпки се спуснаха по гърба му.
Не бяха сами. Вече не.
Не бе сигурен откъде го знаеше, защото не беше чул нищо, освен плъзгане по плочките, но дяволски добре усещаше, че някои друг беше там с нея. Може би се дължеше на всичките тренировки с Кейс, но по-скоро бе заради годините, когато се налагаше да познава заобикалящата го обстановка. Никога не се бе чувствал в безопасност. Винаги трябваше да е нащрек.
Изправи се бавно, не желаеше да се издаде. Ловко нахлузи дънките и се приготви за действие. Въпреки че бяха отседнали в къщата за гости, постройката беше доста голяма. Имаше три спални, две всекидневни и кабинет. Бран бе почти сигурен, че тя е отишла в голямата всекидневна, която беше най-отдалечена от главната спалня, която споделяха.
Бран застина, ослушвайки се напрегнато и тогава го чу.
— Не се движи.
Не беше изречено от Карли. Гласът бе дълбок и мъжки. Време беше да си размърда задника.
Сърцето му почти бе спряло и той усещаше как червената пелена заплашва да го обгърне.
Пое дълбоко дъх. Карли се нуждаеше от нещо повече от побесняло животно. Заради нея той трябваше да запази спокойствие и хладен разум, ако искаше да разбере какво става.
Приближи се до чантата си, където бе оставил пистолета си, който от седмици носеше със себе си. Беше прекарал дълги часове на стрелбището. Когато бе решил да мине под прикритие, бе започнал да тренира с Кейс. Беше станал много изкусен с оръжието.