— Съжалявам. — Карли не знаеше какво би правила, ако нещо се случеше на Мери.
— Да, аз също — рече Шелби тихо. — Колата му катастрофирала малко след като интервюирал Патриша Кейн. Той се опитвал от месеци да установи личен контакт с нея, но в онзи ден тя благоволила да говори с него. Умрял един час по-късно.
По дяволите. Това беше причината на Шелби. Карли винаги бе подозирала, че съществува такава — скрита движеща сила, направляваща всички действия на приятелката й.
— Ти мислиш, че Патриша е имала нещо общо с инцидента?
— Още не мога да го докажа, но някой ден ще успея. Бъди внимателна, Карли. Тя е способна на всичко.
Линията прекъсна.
Карли пое дълбоко дъх и се облегна назад, продължавайки да се пита какво да прави.
3
Два часа по-късно Карли все още се питаше. Беше почти единадесет и тя погледна през балкона. От дома си можеше да вижда залива и стария фар — историческа забележителност. Веднъж годишно правеха възстановка на нападението на сър Франсис Дрейк над някогашния Сан Агустин. Всички бяха облечени в дрехи от онова време и вземаха участие, а после наставаше шумна пиянска веселба. Тя бе участвала само веднъж. Беше няколко месеца след като се бе преместила тук заради работата си и бе излязла с неколцина приятели. Беше си прекарала страхотно. До другата сутрин, след унизителната и унищожителна критика, на която само Патриша Кейн бе способна да я подложи.
Карли обичаше този град. Въпреки някои отвратителни неща, които се бяха случиш тук, той се бе превърнал в неин дом. Беше много различен от малкия град в Алабама, в който бе отраснала. Тук никой не знаеше, че баща й бе изоставил майка й. Никой не знаеше, че бе прекарала тийнейджърските си години в каравана, докато майка й сменяше мъжете един след друг. Тук всичко беше чисто и подредено. Понякога си мислеше за онази очукана и вехта каравана, където делеше една стаичка със сестра си, която бе единствената причина, за да положи толкова усилия да постъпи на работа при Патриша. По онова време този свят й изглеждаше толкова бляскав, а Патриша — приветливата кралица на всички прекрасни и желани неща.
Всичко беше само фасада. Само защото един дом беше красив, не означаваше, че тя бе добре дошла.
Но въпреки това Карли обичаше този град с калдъръмените му улички и туристическите обиколки с файтон. Просто ненавиждаше обстоятелството, че щом присвиеше очи, можеше да види в далечината имението на Патриша.
Какво ли правеше Бран тази вечер? Дали седеше в някоя хотелска стая, обмисляйки отмъщението си? Дали имаше бяла дъска върху стената със списък? Или се бяха приютили в някои таен апартамент, превърнат в мъжко леговище на отмъщението им? Той приличаше на мъж, който, като всички, можеше да изпадне в мрачно настроение. Но когато се усмихваше, о, когато й се усмихваше, сърцето й замираше.
Време беше да признае, че привлекателността му беше една от пречките да се обади, макар да знаеше, че бе длъжна да го стори.
Къде се бе дянала съвестта й? Може и да успееше след две години да се измъкне от тази бъркотия, ала какво значение щеше да има всичко това, ако в крайна сметка нямаше дори смътна прилика с момичето, което някога е била?
С дълбока въздишка младата жена се обърна и пристъпи в стаята, затваряйки вратата на терасата след себе си. Щеше да си легне, а на сутринта да изхвърли визитката, която Бран й бе дал, и да продължи с живота си. Това беше най-умният ход, а тя вече беше умно момиче. Не беше глупачката, дошла от Алабама с книга с готварски рецепти и надеждата, че Патриша Кейн ще бъде нейната добра фея.
Повече нямаше да рискува. Ще остави всички Шелбита на този свят да се впускат презглава в опасни ситуации. Карли бе приключила с това.
Тогава защо не бе отишла да изхвърли визитката веднага?
Оставила я бе върху нощното шкафче до леглото. Щеше да преспи и на сутринта всичко щеше да е по-ясно. Беше много лесно да хвърли вината за странното си настроение върху свободния ден, който бе имала. Обикновено постоянно беше в движение, тичаше от една задача към следващата, винаги опитвайки се да угоди на кралицата. Нямаше никакво време да мисли за каквото и да било, освен за предстоящата работа. Събуждаше се преди изгрев-слънце и в мига, в който краката й докоснеха пода хукваше, и след около четиринадесет часа по-късно се стоварваше напълно изтощена върху леглото, а на следващия ден всичко започваше отначало.
Две години отлетяха, следващите две също щяха да отлетят. Тя щеше да се освободи от Патриша Кейн и да започне живота си отначало.