— Бившият ми съпруг влезе в затвора преди две години. — Какво, по дяволите, ставаше? Изглеждаше сюрреалистично да стои тук и да разговаря с този тип.
Главорезът с пистолета обаче явно не намираше нищо необичайно в разговора им.
— Станало е малко преди да има нещастието да влезе в затвора. Той е натрупал доста солиден дълг на хазарт под чуждо име. Отне ни известно време, докато открием кой точно е той. Съпругът ти е бил доста ловък. Документът за самоличност, който предостави, беше много правдоподобен.
— Аз ли не го знам. — Не можеше да не признае това на Роджър. Той беше много сръчен и изобретателен в измамите и измъкването на пари от хората. Просто й се искаше той да внимаваше повече от кого краде пари.
— Когато най-после попаднахме на следите му, той вече бе опандизен, затова ние идваме при теб, неговата прекрасна съпруга.
— Каква сума ви дължи? — Щеше веднага да напише чек, ако това ще ги накара да се разкарат от жилището й. Ако това гарантираше живота й. Искаше да спори, но за съжаление не тя беше човекът с оръжието. Трябваше да ги накара да се махнат оттук, при това по-бързо. Тогава щеше да може да се справи както е редно с възникналата ситуация — като се обади на всеки полицай в града.
— Навремето бяха десет хиляди — обясни мъжът. — Разбираш ли, той обичаше да залага на понита. За нещастие, не го биваше много в това.
Всъщност тя можеше да им плати десет хилядарки. Може би щеше да успее да се измъкне жива от това. Молеше се само да не поискат парите в брой. Това щеше да е доста по-трудно. Карли имаше доста прилична спестовна сметка. Пък и за какво да харчи парите си? Не разполагаше със свободно време, а всичките й пътни разходи се покриваха от командировъчните.
— Десет хиляди долара.
— Десет хилядарки.
— Мога да събера толкова. — Гласът й все още трепереше, но усещаше как част от самообладанието й се завръща. Ако парите бяха всичко, което искаха, тя можеше да се справи. Най-важното беше да ги накара да напуснат дома й.
Главорезът въздъхна.
— О, да, но това беше тогава. Разбираш ли, ние начисляваме лихва. Естествено, всичко е бизнес. Изминаха две години и половина и макар че главницата е била десет хиляди, боя се, че с лихвите в момента общата сума вече възлиза на един милион.
Стомахът й се преобърна и напъпилото усещане за завръщащо се самообладание мигом повехна.
— Аз нямам един милион.
Раменете на гангстера нехайно се свиха.
— Предположих, че ги нямаш, но си помислих, че ще осъзнаеш какви са залозите. Ти си умна дама и работиш за някого, който дори няма да забележи липсата им.
О, тя щеше да забележи и още как.
— Роджър е в затвора, защото моята шефка го залови да краде. Той не бе взел предвид факта тя колко стриктно следи парите си. Не мога да взема нищо от нея, в противен случай ще се озова точно там, където е и той в момента.
— По-добре в затвора, отколкото в гроба. Или нещо още по-лошо. Не си мисли, че няма нищо по-лошо от смъртта, скъпа. Има, и аз често съм екскурзовод в това пътуване. Не желая да те настигне подобна участ. — Престъпникът се изправи и старателно плъзна стола на мястото му. — Виж, навярно можеш да вземеш заем или нещо подобно, но моят шеф е категоричен за това. Дългът се е прехвърлил на теб, след като съпругът ти не може да направи нищо през следващите десет или петнадесет години. Или ще намериш един милион долара до края на седмицата, или ще ти се случи някакво нещастие.
Щеше да го остави да си тръгне и след това ще се обади в полицията. Това не можеше да й се случва наистина. Ченгетата щяха да се справят. Нали това им беше работата. Те защитаваха жените от престъпниците.
Той пристъпи към нея, извисявайки се застрашително. Когато Карли се опита да отстъпи назад, се блъсна в другия мъж и едва не примря от ужас.
— Не мога да открадна от шефката си. Няма да го направя и дълбоко се съмнявам, че някой ще ми даде един милион долара назаем. — Кражбата на Роджър я бе накиснала в тази каша. Тя нямаше да утежни още повече положението си.
— Аз не обичам да наранявам красиви жени, но ще свърша работата си — обеща бандитът. — И моят партньор там също ще си свърши своята.
— Аха, но на мен ще ми хареса — заяви другият мъж, без да откъсва поглед от нея. — Аз много се наслаждавам на тази част от работата си, а ти си точно моят тип. Всъщност още сега ще ти дам лек стимул.
Карли отлично съзнаваше, че не носи нищо друго, освен тънко потниче и долнище на пижама. Дори нямаше чехли. Отново бе напълно уязвима и беззащитна и не можеше да стори нищо, с което да се спаси.