— Отдръпни се, Монти. — Негодник номер едно метна свиреп поглед на партньора си, който леко отстъпи назад. — Сега разбираш ли срещу какво си изправена, госпожо Фишър?
Тя само кимна, защото нищо друго не й оставаше.
— Радвам се, че се разбрахме. И не се обаждай на ченгетата. Ако го направиш, ще узная, защото повечето са на хранилка при господин Ди Лука. Той е много предпазлив човек. Може би ще попаднеш на честно ченге, което ще се опита да ти помогне. А може би не. Но мога да ти обещая, че всичко, което ще постигнеш, е да си спечелиш само още няколко дни и много по-болезнен край, защото те не могат вечно да те крият. Имат твърде много работа на главата и след като няколко дни не ти се случи нищо лошо, ще отслабят наблюдението и ние ще сме там. Ще те чакаме. Лека нощ, госпожо Фишър. Трябва да си сложиш по-надеждна ключалка.
Бандитът и приятелят му се изнесоха, без дори да погледнат назад. И защо да го правят? Какво можеше да им стори тя? За тях тя беше нищо.
Карли остана да трепери, когато вратата се захлопна.
Какво да прави? Можеше да продаде всичко, което притежаваше и да събере сто хиляди. Не повече.
Можеше да се обади на ченгетата и да се надява, че убиецът е блъфирал.
Или да се споразумее с мъжа, който можеше да я защити. Мъжът, който бе обещал да работи заедно с нея. Мъжът, който без проблем можеше да се раздели с един милион долара. Тя притежаваше нещо, от което друг се нуждаеше.
Със сълзи на очи младата жена заключи вратата и отиде да направи единственото нещо, което й оставаше. Трябваше да се обади по телефона.
* * *
Музиката гърмеше в клуба, но за съжаление нищо не беше в състояние да заглуши гневния глас на Хач, който безмилостно го кастреше.
— Имаш ли представа през какво преминаха братята ти? Прекараха месеци, разработвайки този план, а ти го съсипа за пет секунди и сега тази жена не се обажда. Щом не се е обадила досега, значи няма да го направи и ние трябва да измислим нещо друго. Двамата с теб, Бран. Но трябва да го направим като хората, защото Дрю и без това има куп грижи на главата си, та да захвърли с лека ръка един дългогодишен план за справедлива разплата и да започне отначало. — Хач отпи щедра глътка от скоча, който си бе поръчал, а сетне раменете му потръпнаха и лицето му се смръщи, когато остави чашата на плота. — След питието на Тагарт, това има вкус на помия. Мисля, че вече съм твърде стар за тези боклуци. Никога не ми е пукало какъв е вкусът на пиячката, стига да си свърши работата.
Защото Хач бе прекарал много години на дъното на бутилката. Бран знаеше историята. Хач бил най-добрият приятел на баща му и след случилото се той си изгубил ума и приблизително десет години от живота. След като Дрю пораснал достатъчно, за да напусне комуната за сираци, открил Хач, заставил го да зареже алкохола и двамата основали „4Л“. Десет години по-късно Хач отново беше дясната ръка на младия гений Лолес. Той бе поел ролята на често пияния, понякога неприятен, но любящ баща, единственият, който Бран някога бе имал.
— Сигурен съм, че за тях е било ужасно — отвърна Бран, докато се оглеждаше наоколо. Този клуб беше много по-приличен от онези, които бе посещавал. Пак беше евтин и долнопробен, но стриптийз клубовете бяха неговото хоби. Чувстваше се комфортно тук. Последните няколко години бе прекарал в прекрасни имения и най-скъпите и луксозни хотели, но тук можеше да диша свободно. Не се отличаваше като бяла врана сред околните. Като че ли всички можеха да видят през него и да разберат откъде бе дошъл и защо не принадлежеше на техния изискан свят.
Разбира се, той никога нямаше да признае защо наистина харесваше тези клубове. Не беше заради жените, макар че определено се чувстваше удобно с тях. Причината бе, че често намираше повод да се сбие, а тъкмо това го правеше щастлив.
Имаше нещо извратено в това, че действително се чувстваше в свои води, когато налагаше здравата с юмруци някой мръсник, който си го заслужаваше. Това бяха единствените пъти, когато гневът, спотайващ се в душата му, донякъде се уталожваше. Той беше винаги там, клокочещ под повърхността. Само понякога, когато го изливаше върху жертвата, която си го бе изпросила, се чувстваше уверен и под контрол.
Позволяваше му да се отприщи, защото често се притесняваше, че ако не намери жертва, която си е заслужила боя, може да пребие някой невинен.
Тази вечер гневът напираше в гърдите му и затова бе дошъл тук. Беше успял да остане съвършено спокоен, докато Дрю му триеше сол на главата. Но сега се нуждаеше от освобождение или в противен случай можеше да се нахвърли с юмруци върху брат си.