— Защо нямаш резе на входната врата?
Тя потръпна.
— Не съм сменяла ключалките, нито съм инсталирала алармена система, след като се преместих тук. Съпругът ми се занимаваше с ремонтите по къщата. Не че правеше кой знае колко.
Тя се бе омъжила толкова млада. Научила се беше да готви, да шие и да отглежда растения от жените в парка с караваните, но не знаеше нищо за ремонтите в дома. Всичко в караваната им постоянно се рушеше.
— Утре ще сложа резе. — Бран огледа задната врата. — Продължавай да говориш. Кои бяха те? Да не е бил онзи тип Ди Лука, когото спомена този следобед? Вече помолих да го проучат.
Хубаво беше да знае, че той работеше толкова експедитивно.
— Бяха негови служители. Очевидно Роджър е дължал някакви пари на мафията и те най-после са попаднали на следите му и дойдоха, за да си приберат парите. Наистина много ме бива в избора на съпруг.
— Тази врата също има нужда от резе и ще се наложи да укрепя оградата. Нуждаеш се от алармена инсталация и видео наблюдение. Освен това си разведена — рече той и отново се запъти към нея. — Да не би да искат да им представиш решението за развода?
— Боя се, че господин Ди Лука е традиционалист.
— Той е алчен. — Бран свали лекото сако, което носеше, и го метна върху облегалката на един стол. Тениската отдолу подчертаваше добре тренираните му мускулести ръце.
— Мисля, че това се подразбира — съгласи се тя. — Както и да е, мъжът, който нахлу в дома ми, обясни, че аз съм отговорна за дълга на Роджър. Той не беше сам. Имаше и втори мъж. Според мен той е онзи, който върши цялата мръсна работа.
Челюстта на Бран се стегна.
— Предполагам, че единият милион, който внезапно ти потрябва, е, за да платиш дълга, или в противен случай те ще се върнат и ще те наранят.
Карли ненавиждаше сълзите, напиращи в очите й.
— Да, но ако не смяташ, че услугите ми ще струват толкова много, най-добре да ми го кажеш още сега.
Цялото му поведение омекна и той пристъпи към нея. Сложи ръце върху раменете й и сведе поглед към лицето й.
— Ще ти дам един милион и това не е заплащане за каквото и да било.
— Защо ще го правиш?
— Защото преди няколко години брат ми основа фонд на мое име и той го управлява. Абсурдно е, но аз струвам сто милиона долара. Няма да забележа липсата на един милион, а ти се нуждаеш от него. Така че е твой. Искам да работиш с мен, защото вярваш в каузата, а не защото няма друг начин да разрешиш проблемите си.
Сега вече не можа да възпре сълзите си, защото той казваше всичките правилни неща, а тя толкова силно искаше да му вярва. Искаше да вярва, че на този свят има един мъж, който просто правеше добро и искаше тя да му помогне.
— Не знам дали мога да ти се доверя.
Внезапно силните му ръце я обгърнаха, а топлината на тялото му я стопли така, както никое одеяло не би могло.
— Всичко е наред. Ще ти докажа, че можеш да ми вярваш, Карли. Давай, поплачи си. Сигурен съм, че преживяването е било страшно, но вече всичко е наред. Повече няма да те оставя сама. Не и тази нощ.
Тя знаеше, че не бива, но не можеше да се сдържа нито секунда повече. Събитията от деня се стовариха отгоре й и младата жена избухна в сълзи. Сълзите се лееха, а тя се потопи в топлината му.
Беше толкова лесно да се отпусне в прегръдките му. Глупаво, да, но толкова лесно. Прекалено дълго беше сама. Дори когато Роджър беше с нея, той не й даваше никакво спокойствие и утеха. Имаше това, което можеше да мине за добър секс и приятна компания, и чувството, че е била много умна, за да се омъжи за такъв привлекателен, очарователен мъж. И дълбокото желание всячески да му угоди. Той умееше да я държи под напрежение. Даряваше я с точно премерени похвали и внимание, за да я накара тя да копнее за още.
Бран й даваше спокойствие и утеха. Ръце, които я обгръщаха здраво.
Накрая Карли се отдръпна, сълзите й пресъхнаха. Той приглади косата й назад, без да промълви нито дума, докато тя плачеше. Просто беше там.
Тя искаше да извърне лице към него, да му подскаже колко хубаво би било, ако той я целуне.
Престани. Не тръгвай по този път.
Сигурно на нищо не приличаше и всичко, което щеше да й даде той, щеше да е от съжаление. Застави се да отстъпи назад.
— Съжалявам. Не трябваше да се изпускам така.
— Напротив, трябваше. Нуждаеше се от това, а и на мен ми харесва, че няколко минути съм бил нужен някому. — Той се пресегна и затъкна един кичур зад ухото й. — Ти все още не ме разбираш, но това беше много важно за мен. А сега да седнем и да поговорим. Каза, че си слязла долу, за да си направиш чай. Какъв чай предпочиташ?