— Напълно съм съгласен с теб — рече Бран, очевидно ни най-малко притеснен, задето операторът го е хванал да се натиска. — Определено предпочитам онази картина, изобразяваща кучета, играещи покер.
Карли се огледа. Това навярно беше едно от знаковите произведения на художничката. Представляваше старинна готварска печка, от чиято желязна скара излизаха пламъци. Да, сега Карли си спомни, защото трябваше да плати газта конкретно за тази творба. Патриша бе настояла, че трябва на всяка цена да бъде включена в изложбата. Беше добавила нещо за „живото“ изкуство.
От галерията никак не бяха очаровани, че в стаята трябва да се монтира тръба за газ, която да захранва печката, очевидно изобразяваща глобалното затопляне и сблъсъка с интересите на големия бизнес, виновен за това природно бедствие. Да, това определено беше една от онези изложби. И сега, когато Бран се бе отдръпнал от нея, тя усещаше топлината. Именно заради това печката трябваше да се постави в малка стая със затворена врата. Зрителите трябваше да почувстват „затоплянето“.
Майк поклати глава.
— Трябва ли да е толкова горещо тук? Може да замъгли обективите.
Да, още един проблем, с който се налагаше да се справи.
— Мисля, че художничката ще се съгласи. Ще се опитам да я убедя, че глобалното затопляне може да е малко по-хладно от това тук.
Тя погледна към Бран и съжали, че не разполагаха с повече време. Вечерта едва сега започваше и тя бе сигурна, че останалата част от нея далеч нямаше да е толкова приятна.
7
— Значи, ти излизаш с нашата Карли.
Бран се извърна леко и забеляза, че до него стои мъж в модерен костюм, вперил поглед в боклукчийското кошче, прикрепено към стената. Беше обикновено пластмасово кошче за боклук, пукнато на места, а вонящото му съдържание надзърташе през пролуките, заплашвайки да се изсипе на пода. Беше видял, че конкретно това произведение бе наречено „Изгубената земя на предградията“. Очевидно „Изгубената земя на предградията“ се нуждаеше от собственик.
— Аз съм приятелят на Карли. Казвам се Брандън. — Той протегна ръка.
Която новодошлият не пое. Той сведе поглед към нея, сетне отново го насочи към кошчето за смет.
Дотук с приятелския разговор. Бран позна мъжа. Карли му го бе посочила. Кени Джоунс-младши, шефът на сектора на компанията, занимаващ се с недвижима собственост. Значи, това беше завареният син на Патриша Кейн.
— Аз съм Кен Джоунс. Баща ми е женен за шефката на Карли. Реших, че се налага да поговорим, ако възнамеряваш да продължаваш с това — изрече мъжът с нисък глас.
За секунда Бран се сепна. Откъде, по дяволите, този мъж знаеше какво планира той?
— Да продължавам с какво?
— Да се срещаш с Карли. Или както там го наричаш. — Той подсмръкна, лицето му се сгърчи. — Мисля, че не е зле да знаеш, че Карли преживя доста. Силно съм изненадан, че е решила отново да излиза с мъж.
Бран едва сдържа въздишката си на облекчение. Завареният син не знаеше нищо. Това беше интересно. Дали смяташе да му прочете лекция, заемайки позата на големия брат закрилник? Или да го прати по дяволите като вбесен евентуален любовник? И в двата случая щеше да бъде много по-интересно от изложбата. Преди малко се бе запознал с художничката, която въпреки ненавистта си към материализма се бе появила в дизайнерски дрехи, които навярно струваха няколко хиляди долара. Можеше да се обзаложи, че обувките, които носеше, далеч не бяха екологичен продукт, щадящ природната среда. Изглеждаха направо убийствени.
Много повече му харесваха сладките обувки на Карли с ниско „котешко“ токче. Точно това беше тя, докато я целуваше — малко, сладко котенце, сгушило се в ръцете му. Бе се разтопила в обятията му и той се бе почувствал три метра висок.
Нищо не му бе толкова приятно, колкото да целува Карли Фишър.
— Знам, че бракът й е бил пълна катастрофа. Добрата новина е, че аз не съм мазен измамник, тръгнал на лов за тлъста пачка пари. — Като за начало смяташе да повярва в добрите намерения на Кени. Можеше да го разбере, че иска да защити Карли.
— Е, това предстои да се види. Как се запознахте?
— В интернет. Според сайта за запознанства си пасваме. В началото имах известни колебания, но се оказа, че те си разбират от работата. Двамата с Карли доста си подхождаме. — Всъщност се питаше как ли в действителност щеше да ги определи сайтът за запознанства. Може би на хартия щяха да изглеждат като пълни противоположности, но понякога антиподите можеха да имат стабилна връзка. Брат му и Ели нямаха много общи неща, но някак си се допълваха един друг.