Выбрать главу

Връзката прекъсна и Карли пъхна телефона обратно в чантата си. Не се мръщеше. Е, може би малко. Сервитьорката я отведе до една маса във вътрешния двор с изглед към улицата.

Тя щеше да се усмихне, да разтърси ръката му и те щяха да се посмеят на станалото недоразумение. От агенцията бяха допуснали потресаваща грешка, двамата никак не си подхождаха.

Карли сведе поглед към менюто. Разбира се, той може би изобщо нямаше да се появи. Тя можеше да поседи тук на слънце, докато похапна нещо вкусно, което не включва салата, да извади таблета си и да почете нещо. Това би било прекрасно. Лазаня и интересно четиво. Може би ще си поръча и чаша пино и порция чийзкейк. Съвсем сама.

Беше сигурна, че за някои хора щеше да прозвучи жалко, но за нея това беше един идеален следобед. Покой, тишина, самота. Без непоносими шефки и техните похотливи съпрузи. Ако онзи мъж само още веднъж случайно я докоснеше, нямаше да й пука, че е на осемдесет и седем. Щеше да му даде да разбере какво е колоноскопия по трудния начин. Карли щеше да му набута онзи бастун право в ануса.

Младата жена се озърна и видя един мъж да върви по улицата. Леле. Ето, това беше мъж, когото можеше да гледа с дни. С тъмна коса, която се къдреше около ушите, той приличаше на кинозвезда. Забеляза, че две други жени спряха, за да го зяпат прехласнато, докато отминаваше.

Да не би да снимаха филм в града? Не. Патриша винаги беше информирана по тези въпроси. Щеше да се опита да вземе интервю от звездите за списанието си или да ги покани в шоуто си, за да им даде полезни съвети за обзавеждането на дома.

Макар че напоследък Патриша беше доста разсеяна. Откакто се върна от погребението на свой стар бизнес партньор, тя беше някак далечна и отчуждена, не приличаше съвсем на себе си. О, тя унижаваше Карли поне два пъти на ден, но липсваше обичайната й енергичност и жизненост.

Карли започна да се пита дали Стивън Касталано не е бил единствената истинска любов, за която Патриша бе говорила през онази нощ, когато се напи, в деня преди сватбата си. Тогава се бе държала почти като човешко същество. През онази нощ тя бе видяла дявола да плаче.

Още пет минути и тя с чиста съвест можеше да се обяви за свободна. Може би трябваше да смени ресторанта, в случай че Дрю беше от мъжете, които се появяват с огромно закъснение на определената среща. „Колумбия“ не беше много далеч. Можеше да си поръча сангрия[2] и кубинска храна.

Всичко, което бе нужно, за да се наслади на един следобед, посветен единствено на самата нея. Много скоро щяха да се върнат в Лос Анджелис и тя отново щеше да се озове в къщата за гости, която обитаваше там. Беше близо до имението на Патриша в Санта Моника. Достатъчно близо, за да бъде при Патриша за по-малко от минута. Знаеше го, защото Патриша бе засякла времето и й бе заявила да не закъснява повече от тази минута. Къщата за гости беше приятно място, но за Карли бе чужда и безлична. Липсваше й нейното градско жилище.

Още две години. Само още две години.

Тя наблюдаваше невероятно сексапилния мъж, който вървеше към нея. Не конкретно към нея, разбира се, но в нейната посока. Всъщност май беше съвсем конкретно. Мъжът се приближи и лицето му се озари от широка усмивка.

Когато устните му се извиха нагоре, той се превърна от отегчен бог в ангел. Тъмен ангел, от онези падналите, който можеше да върши всякакви мръсни неща, защото вече не беше приклещен на небесата.

Кога, по дяволите, се бе превърнала в толкова поетична личност?

Красавецът дръпна стола срещу Карли.

— Здравей, името ми е Брандън Лолес.

Тя се озърна. Това беше някаква шега. Нямаше друг начин. Или той здравата се бе объркал. Не изглеждаше пиян, но някои типове добре го прикриваха.

— Ъ, попаднали сте на погрешното момиче.

Мъжът се усмихна лъчезарно и дъхът й секна.

— Съвсем не. Попаднах на правилното момиче. Карли, преди двадесет години твоята шефка е убила родителите ми. Искаш ли да ми помогнеш да въздам справедливост?

— Луд ли сте? — Тя отново се озърна. Сигурно някъде наблизо имаше скрита камера. Нямаше да се учуди, ако някоя телевизионна мрежа е убедила Патриша да си направи майтап с асистентката й. Шефката й щеше начаса да го направи, ако смяташе, че ще подобри имиджа й.

— Ни най-малко. Аз съм съвсем сериозен.

Толкова хубав и толкова откачен.

— Вижте, аз имам среща и нямам време за празни приказки. — Изведнъж нещо в ума й прещрака, когато си припомни думите му, изречени преди миг. — Откъде знаете името ми?

Той се облегна назад и впери поглед в нея.

— Знам всичко за теб.

По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки, когато осъзна кой може да е този човек.