Бран умееше да цени добрия съвет.
— Ще го пазя. Не проявявам интерес към никой друг, освен към Карли, но трябва да призная, че цялата работа е доста вълнуваща. Прилича на железопътна катастрофа, но е вълнуващо.
Устните на Майк потрепнаха насмешливо.
— Повече прилича на шибана сапунена опера.
Бран се канеше внимателно да насочи разговора към Франсин Уелс, когато мобилният му телефон завибрира. Той го извади. Имаше есемес от Карли.
Може би вече бе приключила със задълженията си. Или по-вероятно му казваше, че има нужда от повече време. По дяволите. Вече искаше да си тръгва.
— Вече се чувствам много по-добре — каза Майк.
Бран отвори есемеса.
СО.
Какво означаваше това? Той й отговори.
Имаш ли нужда от мен? СО някаква гатанка ли е? Какво ще получа, ако отгатна?
Може би тя планираше изненада. Той с радост щеше да участва. Може би вечерта нямаше да е пълна загуба на време, ако я отведеше на някое усамотено местенце.
— Тук наоколо има ли стая с табела на вратата СО? — попита Бран. Майк познаваше мястото много по-добре от него. — Карли ми е писала. СО. Идва ми наум само старши офицер.
Не му приличаше на фантазия, която Карли би могла да има.
Майк се намръщи.
— Не знам какво е имала предвид, но ми хрумна нещо. Чувствам се много по-добре, след като излязох от онази стая. Мисля, че трябва да проверим за изтичане на газ.
— Въглероден оксид? СО е химическата формула за въглероден оксид, а ти си видял Карли да отива в онази стая, където е газовата печка. Веднага се обади на 911. — Бран не си губи времето да задава повече въпроси. Хукна надолу по коридора.
Онази стая беше малка. Ако вратата е затворена, щеше много бързо да се изпълни с безцветен газ без миризма и да задуши всеки, който е вътре. Дори можеше толкова бързо да го замае, че всичко, което човекът можеше да направи, бе да изпрати кратък есемес.
— Веднага изведете всички оттук! — изкрещя той, защото ако беше прав, накрая газът щеше да проникне навсякъде. А това увеличаваше риска от запалване. — Веднага изведете всички хора!
Чуваше суматохата, надигнала се зад гърба му, ала единствената му мисъл беше как по-бързо да се добере до Карли.
Може би беше просто недоразумение и той щеше да открие, че наистина е подготвила някаква фантазия със старши офицер. Щеше да е тотално засрамен, когато полицаите пристигнат и заварят единствено възбудено момиче и тъпак с пресилена реакция.
Да, това беше. Пресилена реакция.
Тя навярно не е имала нещо сериозно предвид. Есемесът сигурно беше грешка. Той щеше да нахлуе и да я изплаши до смърт, а после двамата щяха да избухнат в смях, а той щеше да е прецакал цялата мисия, но знаете ли какво? Изобщо не му пукаше.
Беше готов на всичко, стига тя да е добре.
Би дал всичко, само тя да не лежи като счупена кукла на пода. Да не е отпусната, мъртва и студена, когато се добере до нея, когато най-после намери смелост да я докосне. Би направил всичко, стига да не се налага да погледне още едно мъртво момиче и да знае, че той е виновен, задето то никога повече няма да си поеме дъх.
— Карли! — изкрещя младият мъж обезумяло, защото видя, че някой бе затворил вратата. Зад него Майк нареждаше на всички да излязат, изтикваше ги през входната врата навън на улицата.
Той стигна до вратата, но тя отказа да помръдне. Страхът почти го парализира. Тя беше вътре. Знаеше, че е там. Беше заклещена в онази стая и колко още време й оставаше? Недостатъчно, за да може разумно да се справи с положението. Трябваше да действа веднага, макар и налудничаво.
— Бебче, ако ме чуваш, отдръпни се от вратата. Идвам. — Когато не чу отговор, Бран се помоли да не влоши още повече ситуацията. Отстъпи назад, а после се хвърли върху вратата. Прониза го остра болка, но вратата поддаде.
Отвътре изригна гореща вълна.
Бран видя Карли. Беше се свила на пода с мобилен телефон в ръката. Той закри уста с края на ризата си, защото не можеше да си позволи да загуби съзнание. Трябваше да бъде силен заради нея, да я измъкне от сградата. Вече усещаше ефекта от газа. Стомахът му се надигна и главата започна да го боли.
Нищо от това нямаше значение. Единствено Карли беше важна.
Той коленичи, вдигна я и я притисна към гърдите си. Нямаше време да разбере откъде изтича газът, нито да го спре. Имаше време единствено да тича като луд и да се моли най-лошото да не се е случило.
Карли тежеше като олово в прегръдките му. Той се измъкна в коридора и хукна към галерията.