Annotation
Любимият разказвач на Америка, автор на „Фирмата“, „Ударът“, „Братята“, „Адвокат на престъпници“, „Остров Камино“, „Бар Петлите“ и още 25 световни бестселъра.
Октомври 1946 г. Клантън, Мисисипи.
Пийт Банинг е любимецът на Клантън — легендарен герой от Втората световна война и глава на уважавано фермерско семейство. Една сутрин той става рано, отива в методистката църква и хладнокръвно застрелва своя пастор и приятел Декстър Бел. Убийството на обичания от всички свещеник е шокиращо и много озадачаващо, но още по-озадачаващо е единственото твърдение на Пийт пред шерифа, съдебните заседатели и семейството му: „Нямам какво да кажа". Той не се бои от смъртта и е решен да отнесе в гроба мотива за престъплението си.
В тази сага за любов и война Джон Гришам ни повежда на невероятно пътешествие от расово разделения щат Мисисипи до джунглите на Филипините, от пълна с тайни лудница до съда, където адвокатът на Пийт отчаяно се опитва да го спаси от екзекуция.
Разтърсващ роман в най-добрите традиции на литературата на американския Юг, който носи и запазения знак на Гришам — напрежение и драма в съдебната зала.
Джон Гришам — Разплата
Първа част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
Втора част
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
Трета част
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
Информация за текста
notes
1
Джон Гришам — Разплата
Първа част
Убийството
1
Една студена сутрин в началото на октомври 1946 г. Пийт Банинг се събуди призори и не можа да мигне повече. Дълго лежа в леглото, вперил поглед в тъмния таван, и за хиляден път се запита ще има ли достатъчно кураж. Накрая, щом първите слънчеви лъчи надникнаха през прозореца, Пийт се примири със суровата реалност — време беше за убийството. Нуждата да го извърши стана толкова неудържима, че той не бе в състояние да се справя с ежедневните си задачи. Нямаше да остане същият човек, ако се откажеше. Лесно беше да го планира — трудното бе да си го представи. Ужасът щеше да отеква десетилетия наред и да промени живота на хората, които обичаше, а и на много от онези, които не обичаше. Лошата слава щеше да роди легенда, макар че той не търсеше известност. Всъщност в природата му беше да избягва вниманието, но това щеше да е невъзможно. Пийт нямаше избор. Истината му се беше разкрила постепенно и след като я осъзна напълно, убийството стана неизбежно като изгрева.
Той се облече бавно, както винаги, защото пострадалите му през войната крака се схващаха и го боляха сутрин, и тръгна през тъмната къща към кухнята, където светна мъждива лампа, за да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, Пийт се изпъна, сключи ръце зад главата си и приклекна. Смръщи се, когато болката плъзна от таза към глезените му, но стоя така десет секунди. Изправи се, после приклекна отново. И отново, всеки път по-ниско. В левия му крак имаше метални пирони, а в десния — шрапнел.
Пийт си наля кафе, добави мляко и захар, излезе на задната веранда и зарея поглед над земята си. Слънцето се показа и върху морето от белота плъзна жълтеникава светлина. Нивите бяха натежали от памук, сякаш бяха заснежени, и в друг ден Пийт би посрещнал с усмивка мисълта за богатата реколта. Само че днес нямаше да има усмивки, а само сълзи, много сълзи. Но ако не извършеше убийството, би се показал като страхливец, а това не беше в природата му. Той отпиваше от кафето си, любуваше се на земята си и нейната непоклатимост го поутеши. Под бялата пелена се криеше плодородна черна почва, собственост на семейство Банинг от сто и повече години. Щяха да го арестуват и сигурно да го екзекутират, но земята щеше да остане и да прехранва семейството му.
Мак, неговият кундхаунд, се събуди и излезе на верандата. Пийт му заговори и го погали по главата.
Памукът напираше в семенниците и молеше да бъде обран. Не след дълго големи групи работници щяха да се качат в ремаркетата, за да бъдат откарани в отдалечените ниви. Като момче Пийт се возеше с негрите и по дванайсет часа дневно пълнеше с памук чувала, който влачеше подире си. Семейство Банинг бяха земевладелци, но работеха здраво, а не бяха плантатори аристократи, отдадени на охолен живот благодарение на потта на другите.
Той отпиваше от кафето си и гледаше как снежната покривка става още по-бяла, докато небето просветляваше. В далечината, отвъд обора и курника, чуваше гласовете на негрите, които се събираха до навеса с тракторите за поредния дълъг ден — мъже и жени, които познаваше, откакто се помнеше, бедни полски работници, чиито предци бяха обработвали същата тази земя близо век. Какво щеше да стане с тях след убийството? Всъщност нищо. Те оцеляваха с малко и не познаваха друг живот. Утре щяха да се съберат на същото място по същото време, изумени донемайкъде, и да си шушукат край огъня. После щяха да се отправят към полето, несъмнено разтревожени, но и нетърпеливи да си свършат работата и да си получат надниците. Прибирането на богатата реколта щеше да продължи необезпокоявано.