Пийт беше решил да не умира от болест или глад. Беше кораво фермерско момче, войник, обучен в „Уест Пойнт“, офицер от кавалерията, чието прекрасно семейство го чакаше у дома. Имаше късмет, че волята и тялото му са по-силни. Беше по-издръжлив от мнозина други или поне така си внушаваше. Искаше да помага на по-слабите, но нищо не можеше да направи. Всички умираха и той трябваше да се погрижи за себе си.
Условията в лагера „О’Донъл“ се влошаваха и хората все по-често говореха за бягство. Това се очакваше да направят едни военнопленници, но в тяхното състояние бягството бе почти невъзможно. Бяха твърде слаби, за да стигнат далече, а и наоколо беше пълно с японци. Лесно можеха да излязат от лагера с някой от трудовите отряди, но не бяха достатъчно здрави да оцелеят в джунглата.
За да потиснат импулса за бягство, японците наложиха правила, които според тях бяха прости, но прилагането им беше много жестоко. Ако избягаш и те заловят, ще бъдеш налаган с бич, докато не умреш. За да онагледят това правило, пазачите събраха няколко хиляди пленници един следобед на демонстрация край комендантския пост.
Петима американци се бяха опитали да избягат и бяха заловени. Съблякоха ги голи, вързаха ръцете им над главата и ги провесиха на въжета, преметнати през една ограда, така че пръстите на краката им едва докосваха земята. Отначало приличаше на обесване. И петимата бяха измършавели от глад, ребрата им стърчаха. Офицер с бич в ръка крачеше пред военнопленниците и с помощта на преводач обясняваше какво ще се случи, макар да беше напълно очевидно. Служеше си майсторски с бича и още първият удар по гърба на първия войник изтръгна от него вик. Бичът заплющя по гърба му и не след дълго го разкървави. Побоят продължи половин час под палещото слънце. Когато и петимата бегълци вече не помръдваха, комендантът пристъпи напред и оповести още едно правило: ако избяга пленник, десет негови другари ще бъдат бичувани и оставени да умрат на слънце.
От само себе си се разбира, че демонстрацията прекрати много планове за бягство, които се крояха.
Клей намери филипински скаут, който работеше като шофьор на камион и търгуваше на черно с храна в американския сектор на „О’Донъл“. Цените му бяха разумни, предлагаше консерви със сьомга, сардини и риба тон, както и фъстъчено масло, плодове и бисквити.
Пийт и Клей взеха решение. С парите, скрити под калъфа на манерката на Пийт, щяха да си купуват храна, да си я поделят, но само помежду си и да се помъчат да оцелеят. Планът изискваше усилия — всички бяха изгладнели и наблюдаваха зорко другите. Чувстваха се отвратително, че се крият и не споделят храната си с никого, но бяха напълно сигурни, че не могат да нахранят всичките шейсет хиляди гладуващи в лагера. Първата тайна покупка на Клей беше консерва сьомга, четири портокала и две кокосови бисквити, за които плати долар и половина, и двамата се нахраниха царски.
Планът беше парите да им стигнат колкото е възможно по-дълго, а когато свършат, двамата щяха да измислят нещо друго. Допълнителната храна вдъхна сили на Пийт и той тръгна да обикаля лагера, за да търси старите си другари от Двайсет и шести кавалерийски полк.
Японците рядко влизаха в лагера и почти не се интересуваха какво се случва там. Знаеха, че условията са нечовешки и непрекъснато се влошават, но просто не обръщаха внимание на военнопленниците, когато това беше възможно. Докато те бяха заключени и спазваха заповедите, японците нямаха грижа.
Купчините трупове обаче не можеха да се пренебрегнат. Комендантът разпореди те да бъдат изгорени, но генерал Кинг помоли да бъдат погребани с повече уважение. Японците може и да бяха привърженици на кремацията, но американците не бяха.
Тъй като вече измираха по стотина дневно, генерал Кинг организира погребални ритуали. Групи хора се редуваха да копаят гробове с лопата, а други пренасяха телата. Повечето идваха от болничната морга, но всъщност навсякъде в лагера имаше разлагащи се трупове.
Пийт и Клей бяха установили, че ако се занимаваш с нещо, оцеляваш по-дълго от онези, които са в ступор, затова доброволно отидоха да копаят. Тръгваха от бараката си след закуска и отиваха на американското гробище непосредствено извън оградата, на стотина метра от болницата. Даваха им инструменти — стари лопати и метални парчета, огънати тук-там, с които успяваха да изкопаят незначително количество пръст. Американски офицер измерваше с крачки очертанията на следващия масов гроб — три крачки широк, осем крачки дълъг и шест педи дълбок. Копачите се захващаха за работа. Бяха десетина и работеха усърдно, защото телата се разлагаха.