— Няма да бягаме — отсече Пийт. — Дошли сме тук да се сражаваме.
— И имаме сметки за уреждане — добави Клей.
Амато се усмихна и кимна в знак на съгласие. Беше горд филипинец, отвратен от японското нашествие. Ако можеше някак да отрови рибата си, за да убие вражески войници, щеше да го направи с удоволствие. Молеше се американците някой ден да победят и да освободят страната му. Копнееше за този миг.
Когато се показа пристанището, Пийт и Клей слязоха под палубата и се скриха в кабината. На пристана Томас и Теофило свалиха тежките щайги с улова си и зачакаха единствения си купувач. Приближи се нисък и дебел японец с окървавена престилка и без да поздрави, огледа рибата. Предложи цена, на която Амато се изсмя. Собственото му предложение беше отхвърлено тутакси и двамата продължиха така известно време — обичайния им следобеден ритуал. Готвачът много бързаше и дори не претегли рибата. Направи окончателното си предложение, което Амато наистина не можеше да отхвърли, и сделката беше сключена. Той преброи парите — явно крайно недостатъчни, ако се съдеше по изражението му. Пристигнаха двама редници с колички, натовариха рибата и си тръгнаха, докато готвачът се пазареше с капитана на следващото рибарско корабче.
Когато всички си тръгнаха, Теофило отново разпали скарата и приготви вечерята. Менюто беше същото — варен ориз, топъл хляб с масло и печена скумрия. Бяха минали десет часа от закуската и на Пийт и Клей изобщо не им призля от преяждане. Бяха хапнали лек обяд, бяха гаврътнали няколко чаши домашен алкохол и засега травмираните им тела понасяха добре всичко това. Докато гладуваха, мислеха само за храна. Сега, когато я имаше и бяха заситили мъчителния си глад, мислите им се насочиха другаде.
Амато ги инструктира да останат в кабината независимо колко горещо и влажно ще стане вътре. През нощта пристанището щеше да бъде пусто, но не можеха да имат доверие на никого. Ако някой моряк или дете на велосипед мернеше двама американци на рибарско корабче, можеше да продаде информацията на японците.
Тримата си стегнаха раниците и пожелаха на гостите си „лека нощ“. Амато благоразумно взе алкохола със себе си. Американците си бяха пийнали достатъчно.
Много скоро в кабината не можеше да се диша. Пийт открехна вратата и надникна навън. На пристанището беше тъмно като в рог. Виждаше се само силуетът на съседното корабче, а единственият звук беше плисъкът на водата в лодките.
— Навън е чисто — каза той и Пийт също излезе.
Притаиха се на палубата. Когато си говореха, съвсем рядко, шептяха. На няколко места светеше, но не се виждаше никой по улиците.
В кабината имаше малка мивка. До нея намериха парче сапун, доста стопено. Пийт го счупи на две и подаде на Клей едната половина. После се съблече и се спусна от корабчето във водата. Допускаше, че е мръсна като на всяко пристанище, но му беше все тая. Използва сапуна си до шушка и се изкъпа чудесно. Когато приключи, Клей му подхвърли ризата, панталона и чорапите и Пийт ги изпра за пръв път от месеци. Бяха станали на дрипи, но имаше само тях.
По едно време, нямаха представа точно кога, внезапно излезе лек ветрец, който ги разхлади. Двамата се прибраха в кабината и заключиха вратата. Изкушаваха се да спят на палубата, под звездите, но страхът да не ги забележи някой надделя. Досега бяха оцелели във всичко, на което ги беше подложила тази безмилостна война. Щеше да е истинска трагедия да ги провали някое хлапе на велосипед.
Беше някъде към 20 юни, но не знаеха точно коя дата е. В кабината нямаше календар, не бяха виждали такъв от месеци. След известно време гладуващият пленник престава да мисли коя дата е. Бяха се предали на 10 април. Пийт беше вървял през полуостров Батаан шест дни. Клей — пет. Бяха прекарали почти два месеца в „О’Донъл“ и сърцето им се свиваше дори само при мисълта за онзи ад. Но бяха оцелели и след битките и капитулацията, и след Похода на смъртта, и след претъпканите вагони и кораби, и след лагера въпреки глада, болестите и смъртта, които никога нямаше да забравят. Бяха удивени от издръжливостта на човешкото тяло и от изобретателността на духа, изправен пред лишения.
Бяха живи! Войната още не беше приключила, но най-лошото несъмнено беше зад гърба им. Вече не бяха пленници и скоро щяха да бъдат на равна нога с враговете си.
Временно решили въпроса с храната, двамата поговориха за съпругите и семействата си. Копнееха да напишат писма и да ги изпратят вкъщи. На сутринта щяха да поговорят за това с Амато.