Двамата шепнешком обсъдиха налудничавата идея да се покатерят отново горе и да потърсят раницата и Авеседо. Сигурни бяха, че е мъртъв, но им трябваха оръжията му. Знаеха, че японците няма да се откажат да ги издирват и да се върнат в лагера си. Главите на двама американци бяха твърде примамлив трофей. Затова Пийт и Клей не помръднаха. Сами, изоставени, невъоръжени и погнати от врага, те прекараха безсънна нощ, целите в драскотини и нападнати от насекоми, буболечки, гущери. Молеха се да не ги доближи питон или кобра. По някое време Пийт попита на кого му е дошла блестящата идея да станат партизани. Клей се засмя тихо и се закле, че никога не му е хрумвала подобна щуротия.
На зазоряване вече трябваше да тръгнат. Отново бяха зверски гладни. Пийнаха вода от потока и решиха да го следват, но нямаха представа докъде. Денем се движеха в сенките и нито за секунда не се излагаха на показ. На два пъти чуха гласове и скоро си дадоха сметка, че е по-добре да се придвижват нощем и да почиват през деня. Но накъде да се придвижват?
Потокът се вливаше в тясна река и от храсталака покрай нея двамата наблюдаваха как покрай тях мина японска патрулна лодка. Шестима с пушки и двама с бинокли оглеждаха бреговете. Късно следобед попаднаха на пътека и решиха да поемат по нея, когато мръкне. Сегашното им местоположение беше прекалено опасно.
Невъзможно беше да следват пътеката в мрака. Скоро я изгубиха, започнаха да обикалят в кръг, отново я намериха, после се отказаха, когато я изгубиха за пореден път. Легнаха под някакви скали и се опитаха да заспят.
Когато се събудиха рано сутринта, в гората се беше спуснала гъста мъгла. Тя им осигури прикритие и не след дълго те си намериха друга едва забележима пътека. След като се катериха два часа, слънцето пресуши мъглата и пътеката се разшири. Бяха изтощени и гладни, когато стигнаха до канара над стръмна и камениста клисура. На трийсетина метра под тях имаше рекичка с корито от заоблени камъни. Двамата си починаха на сянка, огледаха рекичката долу и обмислиха дали просто да не скочат. Смъртта беше за предпочитане пред мъчението, на което бяха подложени. Дори биха я посрещнали охотно. Ако скочеха, поне щяха да умрат по своя воля.
Наблизо избухна стрелба и двамата зарязаха мисълта за самоубийство. Стрелбата означаваше, че противниците са се натъкнали един на друг. Наблизо имаше партизани. Престрелката трая около минута, но ги вдъхнови да продължат по пътя си. Пътеката се спускаше и двамата се затътриха по нея с наведени глави, озъртайки се непрекъснато за пролука в храстите, която може да ги издаде. Намериха поток с чиста вода и се освежиха. Починаха си един час и продължиха.
Когато слънцето беше точно над главите им, стигнаха до една поляна. В средата завариха неголям огън, който още пушеше. Японски войник се беше облегнал на голям камък и явно дремеше. Дълго го наблюдаваха от храстите и забелязаха кръв по краката му. Явно беше ранен и хората му го бяха изоставили. От време на време дясната му ръка потръпваше — доказателство, че е жив. Пийт безшумно се придвижи през храстите, покатери се на камъка и когато се озова точно над целта си, вдигна един петкилограмов каменен къс и го стовари върху темето на японеца. Клей го връхлетя след броени секунди. Пийт отново удари войника с камъка, а Клей грабна пушката му и го намушка с щика. Завлякоха го в храстите и отвориха раницата му. Консерви сьомга и скумрия и пакет говежда пастърма. Бързо се нахраниха с окървавени ръце и ризи. Скриха тялото му в един гъсталак и изчезнаха от поляната.
За пръв път от месеци бяха въоръжени. Клей носеше пушка „Арисака“ с щик и манерка. Пийт носеше кобур с полуавтоматичен пистолет „Намбу“. В колана си беше пъхнал два пълнителя и нож с петнайсетсантиметрово острие. Тичаха цял час, преди да спрат да си починат и да погълнат още една консерва скумрия. Ако ги заловяха, щяха да ги изтезават и да ги обезглавят незабавно. Само че нямаше да ги заловят. Стиснаха си ръцете и си обещаха да не допуснат да ги хванат живи. При обсада щяха да се застрелят с пистолета. Първо Пийт, после Клей.
Продължиха да вървят и отново се заизкачваха. Пак чуха стрелба, на моменти доста сериозна. Беше по-продължителна престрелка от преди. Не можеха да решат дали да се приближат, или да се отдалечат. Затова се скриха и зачакаха край пътеката. Стрелбата секна. Мина един час и слънцето започна да се спуска.