На един завой на пътеката се озоваха лице в лице с млад филипинец, който тичаше към тях. Беше дребен, кльощав, потен от тичането и невъоръжен. Закова се на място, неуверен какви са чужденците.
— Американци — каза Пийт.
Момчето се приближи и погледна оръжията им.
— Японски — кимна той към щика.
Клей се усмихна и показа кръвта по дланите си.
— Не, ето това е японско.
Момчето също се усмихна и попита:
— Американски войници?
Двамата кимнаха.
— Трябва да намерим партизаните — каза Пийт. — Можеш ли да ни заведеш при тях?
Усмивката му стана още по-широка и той отговори гордо с провлачен американски акцент:
— Мамка му, откъде сте?
Пийт и Клей избухнаха в смях. Клей се преви одве и изпусна новата си пушка. Пийт се кикотеше и клатеше невярващо глава. Представяше си как това филипинско хлапе седи край огън на открито с неколцина американци, които се забавляват да го учат на колоритни фрази на английски. Със сигурност в групата бе имало момчета от Тексас или Алабама.
Когато смехът заглъхна, хлапето каза:
— Следвайте ме. Около час.
— Да вървим — рече Пийт. — Ама не много бързо.
Хлапето беше куриер, един от стотиците, които партизаните използваха за свръзка, защото почти нямаха радиостанции. Куриерите често разнасяха писмени съобщения и заповеди. Познаваха пътеките като петте си пръста и рядко ги залавяха, но ако се случеше, ги изтезаваха, за да извлекат информация, и ги убиваха.
Предприеха ново дълго изкачване, а въздухът ставаше все по-разреден. Поразхладиха се, но им беше трудно да поддържат темпото. Когато наближиха първия бивак, хлапето изсвири три пъти, почака, чу нещо, което Пийт и Клей не чуха, и продължи напред. Вече се намираха на партизанска територия и бяха в безопасност, доколкото можеше да е в безопасност който и да било американски войник на Филипините. Двама тежковъоръжени филипинци се появиха изневиделица и им махнаха да се приближат.
Минаха през малко селце, където хората почти не ги забелязваха. Пътеката ги отведе до първия лагер, където още филипинци готвеха край малък огън. Бяха двайсетина души и живееха под навеси. Щом видяха двамата американци, се изправиха и отдадоха чест.
Половин час по-късно все още се катереха и стигнаха до лагер, скрит в гората. Посрещна ги американец с избеляла работна униформа и нови войнишки ботуши. Капитан Даръл Барни, преди от Единайсета пехотна бригада, вече служеше в неофициалната съпротива на Лусон. След като се запознаха, Барни се провикна към редицата бараки, откъдето излязоха още американци. Последваха много усмивки, ръкуване, тупане по гърба и поздравления и след малко Пийт и Клей бяха настанени на маса от разцепени бамбукови стебла, на която им поднесоха ориз, картофи и печени свински пържоли — деликатес, пазен за специални случаи.
Докато се хранеха, всички край масата ги отрупваха с въпроси. Най-бъбрив беше Алан Дюбоуз от Слайдел в Луизиана, който гордо призна, че учи филипинците на всякакви жаргонни изрази. Освен Пийт и Клей имаше шестима американци, но никой от тях не се беше сражавал на Батаан. След капитулацията бяха избягали в планината от други части на острова. Бяха много по-здрави, макар че навсякъде имаше малария.
Американците бяха чули за Похода на смъртта и настояваха Пийт и Клей да им разкажат всичко. Двамата говориха с часове, смяха се и се радваха, че са в безопасност. Бяха войници, преживели много, и им беше трудно да повярват, че са сред американски бойци, които продължават да воюват.
Пийт се наслаждаваше на мига, но спомените от “О’Донъл“ не спираха да го връхлитат. Замисли се за пленниците, които все още гладуваха, докато той се хранеше обилно. Замисли се за Костницата и за стотиците трупове, които беше погребал. Замисли се за пъкления кораб и за виковете на хората, докато потъваха. Спомените и кошмарите никога нямаше да секнат.
Късно вечерта ги заведоха на душовете и им връчиха по един калъп сапун. Водата беше хладна, превъзходно усещане. Отначало им се искаше да се обръснат, но всички други американци бяха с бради, затова се отказаха. Дадоха им бельо, чорапи и разнородни военни дрехи — партизаните нямаха строга униформа. Лекарят, също американец, ги прегледа и забеляза очевидните проблеми. Разполагаше с предостатъчно лекарства и ги увери, че след няколко седмици ще бъдат готови да се сражават. Заведоха ги в бамбукова барака, новата им казармена спалня, и ги настаниха на истински нарове с одеяла. На сутринта щяха да се запознаят с командира си и да получат повече оръжие, отколкото са в състояние да носят.
Сами в тъмното, двамата разговаряха шепнешком за дома си, който им се струваше по-близо от всякога.