— Значи не се тревожите, че японците може да се качат до тук? — попита Пийт.
— Тревожим се от всичко. Не носим много багаж и винаги сме готови да се оттеглим и при най-малката опасност. Не можем да се сражаваме с тях равностойно. Нямаме почти никаква артилерия освен няколко минохвъргачки и леки оръдия, които сме откраднали от врага. Имаме предостатъчно пушки, пистолети и картечници, но нямаме камиони и превозвачи. Ние сме пехотинци, които се възползват от предимствата на терена. Най-големият ни проблем е комуникацията. Разполагаме с няколко стари радиостанции, но не портативни, пък и не можем да ги използваме, защото японците постоянно подслушват. Затова разчитаме на куриерите да координират. Нямаме връзка с Макартър, но той знае, че сме тук и се сражаваме. И за да отговоря на въпроса ти — тук сме на относително сигурно място, но опасност винаги има. Японците ще ни бомбардират от въздуха, ако успеят да ни видят. Елате да ви покажа с какво разполагаме.
Грейнджър скочи на крака, грабна бастуна си и пое нанякъде. Избъбри нещо на тагалог на охраната си и те хукнаха пред него. Последваха го и други, докато излизаха от лагера и поемаха по тясна пътека. Докато крачеха, Грейнджър каза:
— Двайсет и шести кавалерийски полк е голяма работа. Случайно да познаваш Едуин Рамзи?
— Беше ми командир — гордо отговори Пийт.
— Наистина ли? Страхотен войник. Отказа да се предаде и тръгна към планината. Намира се на около сто и петдесет километра от тук и действа като бесен. Говори се, че има на разположение повече от пет хиляди души в Централен Лусон и многобройни свръзки в Манила.
Завиха и двама постови дръпнаха стена от лиани и коренища. Влязоха в пещера.
— Донесете факлите — изкомандва Грейнджър и пазачите осветиха прохода.
Пещерата се разшири и стана просторно помещение със сталактити, от които над главите им капеше вода. По стените имаше запалени свещи, на чиято светлина видяха боеприпасите.
Грейнджър не спираше да говори.
— Боеприпаси, зарязани от янките и отмъкнати от японците. Ще ми се да вярвам, че имаме куршум за всяко проклето копеле.
Имаха палета с муниции. Сандъци с пушки. Купчини консервирана храна и бидони с вода. Дебели чували с ориз. Варели с бензин. Редици от кутии с необозначени запаси.
— По-надолу има още едно помещение, където държим два тона динамит и тротил. Случайно да имате опит с експлозиви?
— Не — отговори Пийт, а Клей само поклати глава.
— Жалко. Трябва ни добър бомбаджия. Последният се взриви. Филипинец, много го биваше. Само че не се появява никой. Видяхте ли достатъчно?
И преди да успеят да отговорят, той се завъртя кръгом. Обиколката беше приключила. Пийт и Клей бяха изумени от складираните боеприпаси и те им подействаха успокоително. Грейнджър ги изведе от пещерата и тръгнаха да се спускат. Спряха на едно високо място, откъдето се разкриваше изумителна гледка към безкрайните планински вериги.
— Японците всъщност няма да дойдат чак тук. Страхуват се — каза генералът. — Знаят, че сме принудени да слизаме, за да се сражаваме. И ние го правим. Някакви въпроси?
— Кога ще се бием? — попита Клей.
Грейнджър се засмя.
— Харесвате ми. Болни и недохранени, но готови за битка. След около седмица. Дайте на лекарите малко време да ви излекуват и скоро ще се нагледате на кръв.
През следващите два дни Пийт и Клей се излежаваха, спяха дълго, ядяха и пиеха вода, колкото можеха да поемат. Лекарите ги тъпчеха с хапчета и витамини. Когато най-накрая се отегчиха, ги снабдиха с пушки и пистолети и ги заведоха да се поупражняват на стрелбището. Зачислиха им филипински ветеран на име Камачо, който започна да ги обучава как да оцеляват в джунглата: как да си накладат малък огън, за да си приготвят храна, винаги нощем, за да не се вижда пушекът; как да си оплетат навес от лиани и храсти, за да спят, ако вали; как да се справят с раздразнена кобра или гладен питон; как да вършат стотици дреболии, които някой ден можеше да им спасят живота.
На третия ден Пийт беше повикан при лорд Грейнджър на чай и карти. Седнаха пред игралната дъска и се разприказваха, предимно генералът.
— Някога играл ли си крибидж? — попита след малко той и извади тесте карти.
— Разбира се, във Форт Райли.
— Чудесно. Играя всеки следобед около три с чая. Успокоява душата. — Размърда се, докато говореше, и раздаде картите. — Преди две нощи японците нападнали преден пост доста по-надолу в планината, при това добре охраняван. Изненадали ни с голяма бойна част. Сражението било тежко, победили ни. Търсели Боби Липман, корав майор от Бруклин, и го намерили заедно с още двама американци. Филипинците от неговата част или загинали по-рано в бой, или били обезглавени там, на място. Това им е любимо на японците — отсичат главата и я оставят да се въргаля край тялото, за да плашат околните. Както и да е, Липман и другите американци били откарани в затвор в Манила, за да си поговорят с едни от експертите по разпити. Казвали са ми, че някои от тези офицери говорят английски по-добре от повечето британци. Липман го чакат трудни времена. Ще го бичуват и горят няколко дни, имат всякакви методи, а ако проговори, и ние тук ще го усетим. Ако не проговори, а аз се съмнявам, че ще си отвори устата, ще му устроят малък ритуал с една от онези дълги саби, които със сигурност си виждал. Водим война, Банинг, видял си с очите си колко много начини за убиване има.