— Мислех, че на всеки пост има обръч от постови — каза Пийт. — Как са успели да ни изненадат?
— Никога няма да разберем. Най-много обичат да подкупят някой местен, който има нужда от пари или от ориз, срещу което е склонен да продаде информация. Когато японците затегнат примката, започваме да получаваме по-малко храна. В някои села жителите не се хранят редовно. Японците умеят да подкупват. Имаме много постове в тези планини. Понякога оставаме в тях, друг път не, но те са нашите убежища. Ако сме там за през нощта или за седмица, местните обикновено научават. Лесно могат да намерят някой японец и да му продадат информацията. Готов ли си за битка?
— И още как.
— Лекарите смятат, че си в относително добра форма. По дяволите, всички сме твърде слаби и боледуваме от нещо, но с Клей сте страшно мършави. Явно сте видели най-лошото.
— Добре сме и вече скучаем. Дайте ни задача.
— Двамата ще отидете с Дюбоуз и още седем души. Камачо ще бъде с вас през цялото време, а той е най-добрият. Тръгвате в полунощ, вървите три-четири часа, оглеждате. Мисията е отчасти разузнавателна, отчасти нападателна. Ако Липман е проговорил, ще познаете по действията на японците и по това накъде тръгват. След два дни по пътеките ще се съберете с още една група наши момчета от друга планина. Те са уговорили един пиротехник, който ще опъне няколко жици. Целта е конвой. Би трябвало да е лесна работа и ще имате възможност да изтрепете няколко японци. Ще е забавно.
— Нямам търпение.
— Ако всичко мине както трябва, бомбаджията ще остане известно време с вас, момчета, за да ви научи как да си играете с тротила. Слушайте и се учете.
Докато Пийт размесваше картите и раздаваше, Грейнджър отново напълни лулата си, без да спре да говори.
— Горкият Липман! Всички се кълнем, че няма да се оставим да ни заловят живи. Много по-добре е да си пуснеш куршум в главата, отколкото да оставиш японците да те мъчат. Но това невинаги е лесно. Понякога те раняват и просто не успяваш да се застреляш. Понякога заспиваш и те изненадват. А много често ни се струва, че толкова умело оцеляваме, та се мислим за способни да преодолеем всичко, затова пускаме оръжия, вдигаме ръце и оставяме да ни отведат. Допускам, че в повечето случаи само броени часове след това те обзема ужасно съжаление. Някога бил ли си на крачка да сложиш край на всичко?
— Много пъти — отговори Пийт. — Жаждата и гладът ни подлудяваха, постоянните убийства също. Мислех си, че ако успея да заспя, просто ще пропусна събуждането. Но оцеляхме. И продължаваме да оцеляваме. Смятам да се прибера у дома, генерале.
— Само така. Не допускай японците да те спипат жив, чуваш ли?
— Не се тревожете.
32
Партизаните потеглиха от лагера малко след полунощ, общо десетима, и последваха двама куриери, способни да намерят пътеките и със затворени очи. Шестима филипинци и четирима американци, до един тежковъоръжени и нарамили раници с консервирана храна, вода, одеяла, брезент и толкова боеприпаси, колкото бяха в състояние да носят. За късмет, вървяха само надолу. Първият урок, който научиха Пийт и Клей, беше да съсредоточат вниманието си върху ботушите на човека отпред. Безполезно беше да се озърташ, защото в тъмното няма какво да видиш. Една погрешна стъпка, и, току-виж, се препънеш и паднеш, а не е ясно къде ще се приземиш.
Цял час никой не проговори. Когато наближиха първото село, бяха посрещнати от патрул. На непознат диалект той осведоми Камачо, че всичко е наред. От дни не били виждали врага. Отрядът заобиколи колибите и продължи по пътя си. Край второто село не ги очакваше патрул, а откъм къщите не се чуваше нито звук. Три часа по-късно теренът се изравни и партизаните спряха на един преден пост — четири навеса насред храсталака, празни. Починаха си половин час, хапнаха сардини и пийнаха вода. Дюбоуз се приближи и тихо ги попита: