— Добре ли сте?
Пийт и Клей го увериха, че се забавляват, но вече се чувстваха изморени. Другите изглеждаха, все едно просто загряват. Отново поеха, но този път трябваше да се катерят. След един час спряха отново да починат. Дюбоуз знаеше какво са преживели двамата му нови бойци и не искаше да ги изтощи. Отрядът се спусна в една клисура, прекоси една река и стигна до голямо селище. Останаха скрити в храстите, докато Камачо намери лостовия. И тук не бяха виждали врага. Дюбоуз се прокрадна до Пийт и го осведоми с провлачения си говор:
— На тези хора може да се разчита. Всяко селце си има старейшина, а тукашният е свестен. Нататък обаче сме на ничия земя.
— Къде е пътят? — попита Пийт.
— Не е далече.
На зазоряване се скриха в една канавка до черен път, който явно беше натоварен. От отсрещната страна чуха някакво движение, после настана тишина. Някой се обади:
— Дюбоуз.
— Тук съм — отговори той.
От храстите внезапно щръкнаха глави и американец на име Карлайл пристъпи напред. Командваше дузина партизани, включително трима американци с рошави бради и обветрени лица. Бързо отидоха да донесат дървени сандъци с още тротил и около час поставяха експлозиви и опъваха жици до детонаторите. Бомбаджията беше филипински ветеран, който явно беше залагал много капани. Когато си свършиха работата, мъжете се върнаха в храстите на определени от Дюбоуз позиции. Пийт, снайперистът, се скри зад някакви камънаци и получи заповед да стреля по всичко, което се движи. Клей получи картечница и зае позиция на петдесетина метра от Пийт.
Камачо остана наблизо до Пийт и когато слънцето изгря, зашепна. Японците превозвали тонове продоволствия навътре към сушата по много пътища, а мисията на партизаните била да осуетяват доставянето им. Шпиони на пристанището били съобщили, че конвой от четири-пет камиона е на път. Нямали представа какъв е товарът му, но щяло да бъде страшно забавно да го взривят. Пийт щял сам да се увери.
Докато чакаха, пръстът на Пийт на спусъка изтръпна, а коремът му се сви напрегнато. Бяха минали месеци от последното му сражение и чакането изопваше нервите му. Когато чуха грохота на камионите, Камачо му поръча да се приготви.
Бяха четири. Първият и последният камион бяха пълни с войници, които пазеха товара на средните два. Партизаните чакаха ли, чакаха и Пийт дълго се опасяваше, че експлозивите няма да се задействат. Но когато избухнаха, земята се разтърси толкова яростно, че го запокити към скалите. Първият камион се катурна като играчка и войниците полетяха във въздуха. Третият и четвъртият камион се взривиха и се килнаха настрани. Партизаните в храстите започнаха ожесточен обстрел. Оцелелите при експлозиите японци побягнаха, олюлявайки се, и повечето бяха повалени още преди да изстрелят дори един куршум. Шофьорът на втория камион изпълзя през изпочупеното предно стъкло и Пийт го уби. Клей беше близо до края на конвоя и имаше видимост за стрелба към войниците. С японската лека картечница „Тип 99“ той ги покосяваше един след друг. Неколцина успяха да се скрият между втория и третия камион и да произведат няколко изстрела към дърветата, преди да умрат.
Постепенно престрелката утихна. По време на затишието партизаните чакаха да не би някой японец да помръдне. Когато прахта започна да се сляга, навсякъде цареше мъртвило. Дюбоуз и Карлайл предпазливо пристъпиха напред и дадоха знак на хората си да излязат на пътя. Всеки умиращ или вече мъртъв японец получи по още един куршум в главата. Пленниците бяха просто излишен товар. Нямаше къде да ги държат и не разполагаха с излишна храна за тях. В партизанската война нито една от двете страни не вземаше пленници, освен ако не бяха заловени американски офицери. Тях не ги убиваха веднага.
Дюбоуз и Карлайл крещяха настойчиви заповеди. Двама филипинци бяха изпратени надолу по пътя да проверят задават ли се още камиони. Двама бяха изпратени в другата посока. Труповете — трийсет и седем — бяха лишени от оръжия и раници. За щастие, вторият камион не беше изваден от строя. Беше натоварен със сандъци с пушки, гранати, картечници и направо невероятно — стотици килограми тротил. Всяка атака криеше някаква изненада, а фактът, че нито един куршум не беше уцелил случайно експлозивите, беше дар божи. Първият камион лежеше на една страна и беше пълна развалина. Беше пълен с кашони храна. Дюбоуз реши да натовари колкото може от тях при мунициите във втория камион, с който да се измъкнат.