Планът на партизаните беше да нападнат с ръчни гранати, за да изригне огромно огнено кълбо, но не бяха достатъчно близо. Мишената беше изкусителна, но майор Банинг благоразумно се отказа. Даде знак на Дюбоуз от сто метра разстояние. Дюбоуз се съгласи и партизаните отстъпиха още по-навътре в гората. Конвоят отмина и скоро се изгуби от поглед.
Прибраха се оклюмали в базата.
Ясното небе донесе не само талази комари, но и талази изтребители и разузнавателни самолети. Грейнджър се опасяваше, че местоположението му е известно на японците и че те го обграждат, но продължаваше да твърди, че нападение по суша е слабо вероятно. Враговете не желаеха продължителна битка високо в планината, на труден терен. Грейнджър се боеше най-вече от въздушна атака. Бомбите можеха да нанесат неизмерими щети. Той всеки ден се срещаше със своите командири и обсъждаше с тях преместването на базата, но те не бяха съгласни. Бяха плътно замаскирани. Продоволствията и мунициите им бяха неприкосновени в пещерите. Преместването щеше да е съпроводено с прекалено много движение, забележимо от въздуха. Бяха си у дома и се чувстваха способни да отбраняват всичко.
Техен информатор ги беше осведомил, че японците предлагат награда от 50 000 долара за главата на лорд Грейнджър, но той по присъщия си начин прие това като голяма чест. За американски офицер, участник в съпротивата, обикновено се предлагаха награди до 5000 долара.
Един следобед, докато играеха крибидж на чаша чай, Грейнджър подаде на Пийт метална зелена кутия с големината на тухла, но много по-лека. В единия край имаше шайба и прекъсвач.
— Нарича се бомба „Луис“, нова играчка от един пиротехник в Манила. Вътре има половин килограм пластичен експлозив, сто и двайсет грама термит, малко дизелово гориво и детонатор. Задната страна е намагнетизирана. Лепваш я на някой самолет близо до резервоара, завърташ шайбата, натискаш копчето, плюеш си на петите и след няколко минути се любуваш на фойерверките.
Пийт огледа бомбата и я остави на масата.
— Блестящо.
— Измислил я британски командос в Северна Африка. Нашите момчета унищожили с нея цели флотилии италиански и германски самолети. Адски добро хрумване, ако питаш мен.
— Е, и?
— Японците имат сто изтребителя „Зеро“ във Форт Стотсънбърг и ни тормозят с тях, тия гадове. Мисля си за нападение. Доколкото разбрах, ти познаваш мястото.
— Много добре. Беше базата на Двайсет и шести кавалерийски полк. Прекарах известно време там преди военните действия.
— Възможно ли е да се осъществи, майоре? На японците ще им дойде като гръм от ясно небе. Но ще бъде много опасно.
— Това заповед ли е?
— Още не. Обмисли го. Ти и Дюбоуз с четиридесет души. И още четиридесет от база над Стотсънбърг. Бомбите „Луис“ могат да бъдат доставени от Манила до наш пост близо до крепостта. От там се стига за три дни изтощително ходене. Мисля да отидете подготвени за нападението и да проверите как стоят нещата. Охраната е засилена, японците са навсякъде. Ако не е възможно, ще се оттеглите, за да не пострадате.
— Харесва ми — каза Пийт, който все още разглеждаше бомбата „Луис“.
— Имаме карти, разположението ни е известно. И много разузнавателни данни на място. Ти ще командваш, операцията е твоя. И вероятно няма да се завърнете тук.
— Кога тръгваме?
— Достатъчно ли си укрепнал след треската?
— Всички имаме треска, но аз вече се оправям.
— Сигурен ли си? Не съм издал заповед, можеш да откажеш. Знаеш, че разпореждам самоубийствени мисии.
— Ще се завърнем, обещавам. Освен това скучая.
— Браво, майоре! Браво!
Тръгнаха по тъмно, а отрядът на Дюбоуз пое половин час по-късно. Вървяха десет часа и на разсъмване спряха над едно село. През деня си починаха и забелязаха няколко японски патрула в района. По тъмно продължиха. Планинските възвишения станаха хълмове, растителността оредя. Призори на третия ден превалиха един хълм и пред тях се показа Форт Стотсънбърг — на около километър и половина насред широка равнина.
Пийт огледа някогашната си база. Преди войната тук беше седалището на Двайсет и шести кавалерийски полк, но и на четири артилерийски полка: два американски и два филипински, както и на Дванайсети интендантски полк. Казармите, разположени в няколко редици, побираха осем хиляди войници. Виждаха се внушителните стълбове на входа. Между две дълги писти имаше десетки сгради, някога използвани от добрите сили, но сега пълни с врагове. Зад тях се намираше огромният плац, където Пийт беше играл поло, но в момента не можеше да си позволи носталгия. В редици покрай пистите имаше повече изтребители „Зеро“, отколкото Пийт можеше да преброи, а също двайсетина двуместни изтребители, които Съюзниците наричаха „Ник“. Базата не беше оградена нито със стена, нито с мрежа или бодлива тел. Наоколо хиляди японци бяха заети със своите дела. Войскови части провеждаха учения на плаца, а изтребителите излитаха и кацаха.