Грейнджър и неговите растящи сили бяха в безопасност в планината, но войната се водеше предимно другаде. През пролетта на 1943 г. японците контролираха стабилно Южния Тихи океан и заплашваха Австралия.
Мостът пресичаше река Запоте в дъното на тясна долина. От двете му страни се извисяваха толкова стръмни канари, че преодоляването им пеша беше невъзможно. Реката беше дълбока и бърза, а японските инженери не бяха успели да построят подходящи понтонни мостове. Затова направиха мост от местно здраво дърво, каквото имаше в изобилие. Строителството на моста беше опасно и струва живота на десетки филипинци, полагащи робски труд.
Когато Грейнджър получи заповед да го унищожи, той изпрати майор Банинг и Дюбоуз заедно с десет души да огледат. Придвижваха се два дни през труден терен и накрая намериха безопасен хребет, откъдето да наблюдават. Мостът се намираше поне на километър и половина от тях. Наблюдаваха го с бинокли часове наред — по него непрекъснато минаваха конвои. От време на време виждаха военни камиони, забелязаха и няколко автомобила с висши офицери. Броят на охраняващите моста беше показателен за неговата важност. Имаше по една вишка с картечница от двете страни и десетки войници наоколо. На брега на реката, край подпорите на моста, лагеруваха още войници и просто убиваха време. Течението беше прекалено бурно и бързо за лодки.
След като се стъмни, конвоите се разредиха. Към осем часа вечерта на моста стана доста по-спокойно. Японците се бяха научили, че враговете им действат най-ефикасно нощем, затова не превозваха продоволствията си тогава. По моста в западна посока преминаваше по някой камион, най-вероятно празен, за да бъде отново натоварен.
Банинг и Дюбоуз бяха единодушни, че не е възможно да разрушат моста с експлозиви. Нападение с хора и оръжия щеше да бъде равносилно на самоубийство. Единствената артилерия на партизаните бяха няколко гранатомета.
Върнаха се в лагера и докладваха на Грейнджър, който не беше изненадан. Куриерите вече му бяха съобщили. След като си починаха един ден, командирите се събраха на съвещание при генерала и на чаша чай обсъдиха вариантите, които се оказаха съвсем малко. Оформи се план около единствената идея с някакви шансове за успех.
Повечето конвои бяха натоварени с боеприпаси, снаряжение, храна и гориво от няколко пристанища по западното крайбрежие на Лусон и от там се разпределяха през планините по мрежа от пътища и мостове, които японците усърдно се стремяха да поддържат. Първата спирка за повечето камиони беше голямо укрепление край град Камилинг. В многобройните муниционни складове врагът съхраняваше предостатъчно запаси, за да спечели войната. След като бъдеха описани и обезопасени, боеприпасите се транспортираха из цял Лусон. Камилинг оглавяваше списъка с желани от партизаните мишени и японците го знаеха. Дори Грейнджър беше преценил, че укреплението е непристъпно.
Движението на камиони около Камилинг беше хаотично. Пътищата не бяха достатъчно и японците бързо строяха нови. И тъй като всякаква измет следваше войската, около пътищата бяха изникнали спирки за камиони, кафенета, барове, евтини хотели, бордеи и пушални за опиум.
Майор Банинг имаше нужда от голям празен камион с брезентово платнище, каквито спираха нагъсто пред оживените заведения край главния път за Камилинг. Камачо и Реналдо се издокараха с униформите на офицери от имперската армия. Маскировката им беше старателно изпипана чак до очилата с телени рамки, каквито буквално всеки японец носеше, а всеки американец ненавиждаше. Камионът, който наблюдаваха, беше празен, следователно пътуваше на запад, за да бъде натоварен. Резервоарът му беше пълен.
След няколко бири шофьорите, и двамата редници, излязоха от бара и тръгнаха към камиона. Попаднаха на Камачо и Реналдо, които най-неочаквано им се нахвърлиха с удари. Боят приключи внезапно, когато Камачо преряза гърлата на двамата шофьори и метна телата им в каросерията на камиона, където се криеше Пийт. Без капка съжаление той гледаше как кръвта на японците изтича, докато Камачо потегляше.
Край едно село си устроиха бивак заедно с още два партизански отряда и натовариха петдесет килограма пластичен експлозив и сто литра бензин. Партизаните се качиха в камиона, след като изхвърлиха убитите японски войници в един дол. Час по-късно, когато започна стръмното им спускане към долината, камионът спря и партизаните слязоха. Един куриер ги поведе по опасна пътека, която се спускаше към река Запоте.