През 1947 г. хубавата селскостопанска земя в окръг Форд струваше приблизително по 100 долара на акър. Най-общо Пийт остави на децата си недвижимо имущество на стойност около 100 000 долара. На съпругата си остави една четвърт от тази сума, затворена в попечителски фонд, и както Джон Уилбанкс изтъкваше неведнъж — потенциален проблем, ако Лайза реши да оспори завещанието.
Пийт беше сигурен, че тя няма да го направи.
Преди отваряне на завещанието Уилбанкс изпълни законовото изискване и публикува съобщение в окръжния вестник три последователни седмици, за да осведоми евентуални кредитори, че всички претенции към имуществото трябва да бъдат предявени в рамките на деветдесет дни. Не беше дадена друга информация относно завещанието, а и нищо не я изискваше.
В Роум, Джорджия, Ерол Маклийш получи по пощата седмичния брой на „Форд Каунти Таймс“. Преглеждаше новините там всяка седмица и чакаше уведомлението за кредиторите.
Скоро след погребението Джоуел и Стела напуснаха розовата къща. Приятно им беше да остават в нея за ваканциите, на печката ги очакваше топла храна, през зимата гореше огън, грамофонът свиреше, тук беше и Флори с всичките си чудатости и домашни любимци, но нейното присъствие беше обсебващо и скоро къщата им се стори тясна.
Настаниха се в собствения си дом, в предишните си стаи, и се заеха с невъзможната задача да му вдъхнат живот. Отвориха прозорците и вратите да проветрят. Беше лято, жегата и влагата бяха задушаващи. Телефонът звънеше непрекъснато, обаждаха се най-различни познати и непознати с мили думи, нелепи въпроси или натрапчиви молби. Накрая те просто престанаха да вдигат. Пристигаха купища писма и двамата ги четяха. Повечето бяха от ветерани, които пишеха хубави неща за Пийт, макар че малцина го познаваха лично. Няколко дни Джоуел и Стела се стараеха да отговарят на писмата с кратки бележки, но скоро се измориха и осъзнаха колко е безполезно. Баща им го нямаше. Защо да отговарят на напълно непознати хора? Пощата се трупаше в опустелия му кабинет. Няколко добри души им носеха ястия и сладкиши — обичаен посмъртен ритуал, но Джоуел и Стела усещаха, че повечето посетители просто са любопитни, и престанаха да отварят.
Репортери идваха да търсят гледната им точка или думи, които да цитират, но не получаваха нищо и си отиваха. Един нахалник от някакво списание се навърта толкова дълго, че Джоуел трябваше да го прогони с пушка.
Нинева не им беше от помощ. Беше съсипана от смъртта на господаря си и не спираше да плаче. Сутрин вяло се заемаше да сготви нещо и да почисти, но следобед нямаше сили да работи. Обикновено Стела я освобождаваше още по пладне, доволна, че си тръгва.
Всеки ден след вечеря, когато ставаше по-прохладно, Джоуел и Стела поемаха по пътеката към Стария чинар, за да си поговорят с баща си. Докосваха надгробната плоча, проливаха по някоя сълза, казваха молитва и се връщаха в къщата, хванати за ръце, докато разговаряха тихо и недоумяваха какво се е случило със семейството им. Дългите дни се нижеха и те се примириха, че никога няма да разберат защо баща им е убил Декстър Бел, както нямаше да узнаят и защо майка им е преживяла толкова съкрушителен нервен срив.
Повтаряха си, че не желаят да знаят. Искаха да избягат от този кошмар и да продължат живота си, който щяха да изживеят далече от тук.
Джоуел се обади на директора на „Уитфийлд“ за трети път и помоли да посети майка си. Директорът обеща да се консултира с лекарите й и се обади на следващия ден с новината, че не може да позволи посещение. Беше третият отказ и както при първите два причината беше, че тя не може да приема посетители. Не им каза нищо повече и те предложиха, че майка им знае за смъртта на баща им и е потънала още по-надълбоко в своя мрачен свят.
Преди да умре, Пийт не беше определил кой ще стане настойник на съпругата му. Джоуел се срещна с Джон Уилбанкс и настоя да помоли съдията да определи или него, или Стела, но Уилбанкс искаше да мине малко време.
Това разгневи Джоуел и той го заплаши, че ще наеме друг адвокат да представлява него и интересите на майка му. Когато беше под напрежение, Джоуел можеше да бъде много убедителен адвокат — бързорек и с умни решения. Джон Уилбанкс се впечатли достатъчно, за да спомене пред брат си Ръсел, че хлапето би имало бъдеще в съдебната зала. След като Джоуел два дни не престана да настоява, Джон отстъпи и отиде заедно с него при съдия Абът Ръмболд, престарелия диктатор в канцлерския съд. Години наред съдия Ръмболд правеше каквото поиска от него Джон Уилбанкс, затова час по-късно Джоуел беше определен за новия настойник на майка си. Той получи заверено копие от съдебната заповед и незабавно се обади в „Уитфийлд“.