На 7 август, четири седмици след смъртта на баща им, Джоуел и Стела потеглиха с колата на юг да се видят с майка си за пръв път от повече от година. Флори не каза ясно дали иска да отиде с тях и Джоуел, новият мъж в къщата, предложи на леля си да почака до следващото посещение. В крайна сметка тя се съгласи.
Същият пазач, с когото се бяха посдърпали месеци по-рано, ги чакаше с клипборд на портата, но документацията не беше толкова обременителна. Джоуел подкара направо към Сграда 41 и, въоръжен със съдебната заповед, влезе вътре да се срещне с д-р Хилсабек. Двамата бяха говорили по телефона предишния ден и всичко беше наред. Този път лекарят се държа приветливо и след като прегледа издадения от съдия Ръмболд документ, облегна лакти на масата, притисна върховете на пръстите си и попита с какво може да им бъде полезен.
Стела заговори първа:
— Искаме да разберем каква е диагнозата на мама. Тук е повече от година и сигурно вече знаете какво й е.
Напрегната усмивка и после:
— Разбира се. Госпожа Банинг страда от силен психически стрес. Терминът „нервен срив“ не е медицинска диагноза, но се използва много често за описание на пациенти като майка ви. Тя страда от депресия, тревожност и остър стрес. Депресията поражда у нея безнадеждност и мисли за самонараняване и самоубийство. Тревожността й се проявява във високо кръвно налягане, напрегнати мускули, виене на свят и треперене. Страда от безсъние една седмица, а през следващата спи непробудно. Халюцинира, привиждат й се неща, които не са реални, и често крещи нощем, когато има кошмари. Преживява крайно силни промени в настроението, но почти винаги мрачни. Ако има хубав ден, през който изглежда почти щастлива, следващите два-три дни е много потисната. Понякога буквално е в ступор. Изпада в параноя и смята, че я преследват или че в стаята има още някой. Това често предизвиква панически пристъпи, по време на които я обзема безграничен страх и започва да се задушава. Обикновено това отминава след час-два. Храни се малко и отказва да се грижи за себе си. Не поддържа добра хигиена. Не е отзивчива пациентка и напълно се изолира по време на груповата терапия. Наблюдавахме леко съживяване преди убийството на Декстър Бел, но смъртта му се оказа катастрофална. Минаха месеци без никакво подобрение, а след това екзекутираха баща ви и състоянието на Лайза се влоши съществено.
— Това ли е всичко? — попита Стела и изтри очи.
— Съжалявам.
— Има ли шизофрения? — попита Джоуел.
— Според мен не. В повечето случаи осъзнава действителността и не се поддава на неверни убеждения, с изключение на пристъпите на параноя от време на време. Не чува гласове. Трудно ми е да определя как ще се държи в социална среда, защото не е излизала от тук. Но не поставям на майка ви диагноза шизофрения. По-скоро е тежка депресия.
— Преди осемнайсет месеца майка ни си беше добре — отбеляза Стела — или поне така изглеждаше. А сега явно преживява нервен срив. Какво се е случило, докторе? Какво го е предизвикало?
Хилсабек заклати глава.
— Не знам. Но съм съгласен с вас, че е било нещо травмиращо. Доколкото разбирам, Лайза и вие сте се справили някак с новината за предполагаемата гибел на баща ви. Завръщането му е било радостно събитие, което несъмнено е предизвикало огромно щастие, не дълбока депресия. А после явно се е случило нещо. Но, както ви казах, тя не е много отзивчива и отказва да се връща към миналото си. Всъщност поведението й е доста обезсърчаващо и се опасявам, че може и да не успеем да й помогнем, докато не прояви желание да говори.
— Как я лекувате тогава? — попита Джоуел.
— С консултации, терапия, по-добър хранителен режим, слънце. Стараем се да я извеждаме навън, но тя обикновено отказва. Ако няма повече лоши новини, очаквам да постигне бавно подобрение. Важно е да ви вижда.
— А лекарства? — попита Стела.
— В нашата работа винаги се носят слухове, че се разработват антипсихотични медикаменти, но като че ли ни делят години от тях. Когато майка ви не може да спи или е прекомерно тревожна, й даваме барбитурати. И по някое хапче за високо кръвно от време на време.
Възцари се продължително мълчание, докато Джоуел и Стела обмисляха думите, които отдавна копнееха да чуят.
Не бяха окуражаващи, но може би бяха началото. Или краят на началото.
— Можете ли да я излекувате, докторе? — попита Джоуел. — Има ли шанс някой ден да се прибере у дома?