Братята Уилбанкс обсъдиха какво може да се случи през предстоящите месеци. И двамата бяха на мнение, че Дънлап най-вероятно ще настоява за процес по иска за обезщетение за причинена смърт, пък и, честно казано, не виждаха вероятност да изгуби, а след това щеше да отиде със съдебното решение в канцлерския съд и да нападне земята им. В зависимост от това кой ще спечели и кой ще изгуби двете дела съдебните спорове и обжалванията можеха да се влачат с години, а адвокатските хонорари да бъдат значителни.
Джон Уилбанкс обещаваше енергична защита на всички фронтове, но демонстрираната от него самоувереност не беше убедителна.
Банинг си тръгнаха от кантората му потиснати и спонтанно решиха да заминат за Мемфис и да отседнат в хотел „Пийбоди“, където щяха да удавят грижите си в изискания бар, да хапнат нещо вкусно и просто да се махнат за кратко от окръг Форд. Най-добре да похарчат малко пари, докато все още ги имаха.
Джоуел шофираше сам на предната седалка, а момичетата се бяха настанили отзад. Мълчаха няколко километра, докато не влязоха в окръг Ван Бюрен. Стела разчупи леда:
— Наистина не искам да се връщам в „Холинс“. Занятията започват след три седмици и не мога да си представя, че ще вляза в аудиторията и ще се мъча да слушам лекция за нещо толкова маловажно като Шекспир, след като баща ми е бил екзекутиран, а горката ми майка е в психиатрията. Не, сериозно, как може да се очаква от мен да уча?
— Значи ще зарежеш колежа, така ли? — попита Флори.
— Няма да го зарежа, ще прекъсна.
— А ти, Джоуел?
— И на мен ми се въртят същите мисли. Първата година следване по право е като военен лагер и аз просто не съм готов за това. Клоня към „Вандербилт“, но сега, когато парите се превърнаха в проблем, мисля и за Университета на Мисисипи. Истината е, че не се виждам в аудитория, където свадливи стари професори да ми пълнят главата с умнотии.
— Интересно — отбеляза Флори. — Какво смятате да правите вие, двамата, през идните месеци, ако няма да учите и нямате работа? Да се мотаете в къщата и да подлудявате Нинева? Или да помагате на негрите за памука? Бюфорд винаги има нужда от работна ръка. А ако ви омръзне на полето, винаги може да плевите и да берете зеленчуци в градината, за да има какво да ядем през зимата. Еймъс с удоволствие ще ви научи да доите кравите в шест сутринта. Нинева ще се радва да й се пречкате в кухнята, докато готви и консервира. Пък, когато ви омръзне във фермата, винаги можете да отскочите до града, където всеки срещнат ще ви пита как сте и ще се преструва, че скърби за баща ви. Това ли искате?
Нито Джоуел, нито Стела й отговориха.
— Ето ви по-добър план — продължи Флори. — След три седмици ще се ометете от тук, защото трябва да завършите, преди да изгубим всички пари. Баща ви ми възложи да отговарям за образованието ви, затова аз ще пиша чековете. Ако не завършите сега, никога няма да го направите, така че нямате друг избор — заминавате. Стела, ти ще се върнеш в „Холинс“, а ти, Джоуел, отиваш да следваш право. Не ме интересува къде ще учиш, само да си далече от тук.
Известно време пътуваха в мълчание, докато племенниците на Флори проумеят колко безапелационно е решението й.
— Е, като се замисля, „Холинс“ не е чак толкова лошо убежище.
— Ако ще следвам право, сигурно ще избера Университета на Мисисипи — каза Джоуел. — Така ще мога да посещавам мама през уикенда, да се отбивам в кантората на Уилбанкс и да помагам за съдебните дела.
— Сигурна съм, че Джон държи нещата под контрол — каза Флори. — Можем да си позволим „Вандербилт“, ако го предпочиташ.
— Не, четири години там ми стигат. Трябва да разширя кръгозора си. Пък и в Мисисипи има повече момичета.
— И откога това ти стана важно?
— Винаги е било.
— Е, според мен трябва да си намериш сериозна приятелка. В крайна сметка вече си на двайсет и една и имаш бакалавърска диплома.
— Да не би да ми даваш любовни съвети, лельо Флори, без да съм ги искал?
— Ами не.
— Добре. Не го прави.
* * *
Преди да заминат за есенния семестър, Джоуел и Стела отидоха още три пъти до „Уитфийлд“. Д-р Хилсабек ги насърчаваше да го правят и ги уверяваше, че посещенията им са от огромна полза, макар че те не забелязваха никакво подобрение. Външността на Лайза не се променяше. Веднъж тя отказа да излезе от тъмната си стаичка и изобщо не продума. Друг път им позволи да я разхождат из двора с инвалидния стол, за да се подслонят някъде на сянка от августовската жега. Понякога се усмихваше, но не често, беше доста мълчалива и никога не свързваше думите в цяло изречение. Затова просто слушаше децата си, които се редуваха с едни и същи дълги разкази. За да наруши монотонността, Джоуел й четеше статии от списание „Тайм“, а Стела — от „Сатърди Ивнинг Поуст“.