40
Към края на първата година от обучението си по право Джоуел стана още по-дистанциран, дори необщителен. Присъдата, засягаща наследството на баща му, беше добре известна в правните среди, да не говорим за позорната му екзекуция. Семейство Банинг пропадаше и той подозираше, че зад гърба му се шушука много. Завиждаше на Стела, която беше на хиляда и петстотин километра от там.
Един дълъг уикенд той отиде в „Уитфийлд“ да поседи с майка си. Преди това обаче д-р Хилсабек го помоли да поговорят и двамата тръгнаха да се разхождат из парка в прекрасния пролетен ден, сред цъфнали азалии и кучешки дрянове. Хилсабек запали лула и закрачи бавно, сякаш мъкнеше тежко бреме.
— Лайза не бележи никакъв напредък — призна той мрачно. — Тук е вече две години и не съм доволен от състоянието й.
— Благодаря ви, че го признавате — отговори Джоуел. — Не забелязвам почти никакво подобрение през последните осем месеца.
— Съдейства ни донякъде, после се затваря. Преживяла е някаква травма, Джоуел, нещо, срещу което не може или не иска да се изправи. Доколкото ни е известно, майка ти е била волева и жизнерадостна личност, без никакъв намек за психическа нестабилност или депресия. Имала е няколко помятания, но това не е рядкост. След всяко се е затваряла в себе си и е преживявала мрачен период, вероятно с временна депресия, но винаги се е възстановявала. Новината за изчезването на баща ти и за предполагаемата му смърт е била смазваща, много пъти сме я обсъждали. Било е през май четиридесет и втора. Минали са почти три години и както каза, семейството е направило единственото възможно нещо — оцеляло е. Само че нещо й се е случило в този период, Джоуел. Нещо травмиращо, което просто не успявам да изкопча от нея.
— Да не предлагате аз да опитам?
— Не. Било е толкова ужасяващо, че тя едва ли някога ще го обсъжда. А докато го носи скрито дълбоко в себе си, състоянието й много трудно ще се подобри.
— Смятате ли, че е свързано с Декстър Бел?
— Да. Иначе защо баща ти ще постъпи по този начин?
— Това е големият въпрос. Винаги съм предполагал, че е бил Бел, но загадката е как баща ми е узнал техните тайни. Сега той е мъртъв, Бел е мъртъв, а майка ми не говори. Май сме в задънена улица, докторе.
— Така изглежда. Питал ли си хората, които работят за семейството ви?
— Всъщност не. Нинева е у нас открай време и не пропуска почти нищо. Но е предана до смърт и никога не би проговорила. На практика отгледа мен и Стела, добре я познаваме. Тя умее да мълчи.
— Дори ако така ще ни помогне?
— Как да ни помогне?
— Може би знае нещо, видяла е нещо, чула е нещо. Ако ти се довери, а ти се довериш на мен, може и да получа шанс да предизвикам Лайза. Бих могъл да я шокирам и това да се окаже хубаво. Тя трябва да бъде предизвикана. Затънали сме в коловоз, Джоуел, а нещата трябва да се променят.
— Може би си струва да опитаме. Нямаме нищо за губене.
Минаха покрай възрастен господин, приведен в инвалидна количка под сянката на един бряст. Изгледа ги подозрително, но нищо не каза. И двамата кимнаха, усмихнаха се и Хилсабек го поздрави: „Здравей, Хари“. Хари не отговори, защото не беше говорил от десет години. Джоуел също често го поздравяваше. Тъжното бе, че вече знае имената на мнозина от постоянните обитатели на Сграда 41. Горещо се молеше майка му да не стане една от тях.
— Има и още нещо — каза Хилсабек. — Появи се ново лекарство, което се казва торазин и постепенно се налага на пазара. Антипсихотично средство за лечение на шизофрения, депресия и още няколко психични разстройства. Мисля, че Лайза е подходяща за него.
— Искате одобрението ми ли?
— Не, само те уведомявам. Ще започнем следващата седмица.
— Имали странични ефекти?
— Засега най-често е напълняване, което в нейния случай е добре дошло.
— Тогава да действаме.
Приближиха се до брега на малко езеро и си намериха пейка на сенчесто и прохладно място. Седнаха и загледаха как няколко патици се плъзгат по водата.
— Говори ли често за завръщане у дома? — попита Джоуел.
Хилсабек се позамисли и дръпна от лулата си.
— Не всеки ден, но определено мисли за това. Лайза е твърде млада, за да стане постоянен обитател тук, затова я лекуваме и се надяваме един ден да оздравее и да я изпишем. Не го обсъжда, но като нас допуска, че този ден ще настъпи. Защо питаш?
— Защото домът ни вероятно е застрашен. Споменах ви, че семейството на Декстър Бел ни съди за обезщетение. Току-що изгубихме първото дело. Ще обжалваме, после ще обжалваме отново и ще се борим докрай. Задава се и второ, което също може да изгубим. Възможно е да има запори, присъди, съдебни разпореждания и дори да обявим фалит. Предстоят още много правни ходове, но съществува реална възможност, когато всичко приключи, да изгубим фермата.