Без да се обръща, той попита:
— Пийт колко време лежа по болници, след като се измъкна от онзи ад?
— Месеци. Не знам, може би година. Имаше тежки рани и беше под шейсет килограма. Нужно беше време.
— А психическото му състояние? Имаше ли проблеми?
— Дори да е имал, не сме говорили за тях. Но как да не мръдне човек, след като е преживял такива неща?
— Поставиха ли му диагноза?
— Нямам представа. Но след войната той не е същият човек, а и как иначе? Сигурна съм, че много от онези момчета не могат да преодолеят травмите си.
— В какъв смисъл е по-различен сега?
Флори пъхна носната кърпичка в чантата си, сякаш да покаже, че е приключила със сълзите.
— Лайза каза, че отначало сънувал кошмари и почти не спял. Сега е по-мрачен, склонен е дълго да мълчи и това, изглежда, му е приятно. Но Пийт никога не е бил от разговорливите. Помня, че когато се прибра, изглеждаше щастлив и спокоен. Все още се възстановяваше и наддаваше, постоянно се усмихваше и се радваше, че е жив и войната е приключила. Това не продължи дълго обаче. Пролича си, че с Лайза са в обтегнати отношения. Нинева ми спомена, че двамата никак не се разбират. Беше наистина странно, че колкото повече укрепваше Пийт, колкото повече се вземаше в ръце, толкова по-бързо се сриваше Лайза.
— За какво се разправяха?
— Не знам. Нинева вижда и чува всичко, затова те са внимавали. Беше казала на Мариета, че често са я карали да излиза от къщата, за да могат да обсъждат разни неща. Лайза беше съсипана. Помня, че веднъж, малко преди да влезе в болницата, я видях — беше много слаба и измъчена. Не е тайна, че двете никога не сме били близки, затова тя не ми се доверяваше. Явно той също.
Както пафкаше пурата си, Джон се върна на мястото си до Флори. Вторачи се в нея с любезна усмивка и каза:
— Единствената възможна връзка между преподобния Бел, брат ти и това безумно убийство е Лайза, не си ли съгласна?
— Не съм в положение да защитавам която и да е теза.
— Хайде, Флори, помогни ми. Аз съм единственият човек, който може да спаси живота на Пийт, но в момента започвам да се съмнявам, че ще успея. Колко време прекарваше Декстър Бел с Лайза, когато мислехме Пийт за мъртъв?
— Божичко, Джон, не знам. Първите дни и седмици бяха просто ужасни. Лайза беше развалина. Децата бяха травмирани. Къщата приличаше на кошер, защото всички наоколо се отбиваха с шунка, сладкиши или приятелско рамо, на което да поплачеш, а също и с десетки въпроси. Да, Декстър идваше, понякога и жена му. Бяха близки с Пийт и Лайза.
— Но нищо необичайно?
— Необичайно ли? Да не намекваш, че е имало нещо между Лайза и пастора? Възмутително е, Джон!
— Възмутително е и убийството, извършено от брат ти, с чиято защита съм натоварен, ако изобщо ще има защита. Пийт е имал причина да го убие. Ако не ми обясни нещата, сам трябва да я открия.
Флори вдигна ръце и каза:
— Аз приключих. Днес беше ужасен ден, Джон, нямам повече сили. Може би друг път.
Тя се изправи и се запъти към вратата, която той побърза да отвори. Поведе я за ръка надолу по стълбите. Прегърнаха се на изхода и си обещаха скоро пак да поговорят.
Първото му затворническо ядене беше бобена яхния и парче стар царевичен хляб. Бобът беше студен и докато седеше на ръба на нара и държеше купата, Пийт размишляваше толкова ли е трудно да го стоплят, преди да го разнесат по килиите. Със сигурност беше възможно, но не би го предложил на никого. Нямаше да се оплаква, защото беше научил по трудния начин, че оплакванията само влошават положението.
От отсрещната страна на тъмния коридор седеше Лион Коливър и вечеряше на бледата светлина на гола крушка, увиснала на кабела си. Коливър беше от семейство, известно с производството на хубав контрабанден алкохол, и криеше пълна манерка от него под нара си. Два пъти следобед предложи на Пийт да удари глътка, но той отказа. Коливър очакваше да го преместят в щатския затвор „Парчман“, където му предстоеше да прекара няколко години. Щеше да му е за втори път и той нямаше търпение да отиде там. Всяко друго място бе за предпочитане пред тази тъмница. В „Парчман“ затворниците прекарваха голяма част от времето си на открито.
На Коливър му се приказваше и беше любопитен как Пийт се е озовал тук. С напредването на деня слухът плъзна, стигна дори до четиримата бели арестанти и привечер вече всички знаеха, че Пийт е убил методисткия свещеник. Коливър разполагаше с предостатъчно време за разговори и искаше подробности. Не получи нищо. Той обаче нямаше представа, че Пийт Банинг е бил раняван и бит, че е гладувал и е бил изтезаван, затварян зад бодлива тел, в корабни трюмове, товарни вагони и лагери за военнопленници и че един от многото уроци, които е научил по време на тези изпитания, е никога да не си развързва езика пред непознат човек. Коливър не научи нищо.