— Това не го помня.
— Беше зает с уроците.
— Кога се случи?
— Кога ли? Ами не си водя бележки, Джоуел.
— Добре де, колко време, след като получихме новината за татко? Месец, шест месеца, година?
— Доста след това. Кога научихме за господин Банинг?
— През май четиридесет и втора.
— Да, точно така. Помня, че беше хладно, беряха памука. Беше минала поне година след новината.
— Значи през есента на четиридесет и трета, така ли?
— Май да. Не се оправям с датите и времето.
— Странно, защото майка й не е била на смъртно легло. Баба си е жива и здрава в Канзас Сити. Получих писмо от нея миналата седмица.
— Точно така. Попитах Лайза как е майка й, но на нея никога не й се говореше за това. По-късно каза, че посещението на преподобния Бел явно й е било полезно, защото Бог се протегнал от небето и я излекувал.
— Хм, прекарали са заедно деня и мама се е прибрала болна. Ти не заподозря ли нещо?
— Изобщо не се замислих.
— Съмнявам се, Нинева. Не пропускаш почти нищо.
— Гледам си моята работа.
— И тази на всички останали. Къде беше Джаки през онзи ден?
— Нямам представа.
— Но никой ли не я спомена?
— Не съм ги питала. И те не ми казаха.
— По-късно не ти ли се е сторило, че нещо не се връзва?
— Какво например?
— Например това, че в Мемфис има много свещеници, че по пътя от тук до там също има много. Защо на баба ще й трябва методистки пастор от Клантън? Тя е от Епископалната църква, със Стела сме ходили в нея, преди да се преместят. От време на време й гостувахме. Никой не ни е казвал, че е болна от рак. Цялата история адски намирисва, Нинева, а ти не си заподозряла нищо, така ли?
— Ами…
— Какво?
— Добре де, ще ти кажа. Така и не разбрах защо пътуването им до Мемфис е такава голяма тайна. Помня, че се зачудих защо, ако майка й е тежко болна, не заведе и вас, децата. Само че тя не желаеше да знаете. Озадачих се. Все едно двамата със свещеника искаха да заминат някъде за един ден и трябваше да ми сервират някаква причина. Да, добре, после заподозрях, че нещо не е както трябва, ама на кого да кажа? На Еймъс ли? То аз му казвам всичко, ама той веднага забравя. Такъв си е.
— По-късно спомена ли на татко?
— Не ме е питал.
— И не си му казала?
— Не. На никой освен на Еймъс.
Джоуел я остави на масата и дълго обикаля с колата по черните пътища на окръг Форд. Главата му се замая, докато се мъчеше да подреди фактите. Чувстваше се като частен детектив, който току-що е попаднал на сериозна улика за разгадаването на загадка, която преди все му се е изплъзвала.
Но беше убеден, че Нинева не му е казала всичко.
41
Освен че се готвеше за последните си изпити, Джоуел пишеше адвокатски досиета и изпипваше обжалването на издадената от съдебното жури присъда. Тъй като протакането беше важна част от тяхната стратегия, двамата с Джон Уилбанкс изчакаха до последния възможен ден да подадат документите в Пети районен апелативен съд на 1 юни 1948 г.
Два дни по-късно, на 3 юни, Абът Ръмболд от канцлерския съд най-сетне стигна до второто дело, заведено от Джаки Бел — молбата й за анулиране на прехвърлянето на земята от Пийт Банинг на децата му с цел измама.
Бърч Дънлап от месеци настояваше за насрочване на делото, а графикът на Ръмболд не беше толкова претоварен. Само че единствен той се разпореждаше с графика си и го разместваше както си иска от десетилетия. Обикновено правеше каквото го помоли Джон Уилбанкс, освен това изпитваше огромна симпатия към семейство Банинг. Ако Уилбанкс искаше протакане, делото със сигурност беше попаднало на най-подходящото място.
Дънлап очакваше да се натъкне на пристрастност. Щеше да направи каквото може, да приключи делото, да обогати биографията си и да обжалва пред Върховния съд на щата, където законът имаше повече тежест от старите приятелства.
В канцлерския съд се гледаха дела, необхванати от обичайното право, и нямаше съдебни заседатели. Съдиите, наричани още канцлери, бяха същински крале и по правило колкото по-отдавна работеха там, толкова по-догматични ставаха. Процедурите бяха различни в различните окръзи и нерядко се променяха на място.
Ръмболд зае мястото си в главната съдебна зала на Клантън без излишни формалности и поздрави. Пронизителните призиви за тишина на Уолтър Уили не се допускаха на заседанията на канцлерския съд.
Съдията забеляза, че има доста хора, и всеки беше добре дошъл. На представлението присъстваха редовните зрители — отегчени пенсионери, чиновници в почивка, секретарките от съседните кабинети, Ърни Даудъл, Хоп Пърдю и Пенрод на балкона заедно с още няколко негри. Но имаше и десетки други.