— От какво го е защитавал?
— Не ми каза. И аз не попитах.
— Нямам повече въпроси.
Джон Уилбанкс изглеждаше доста обезпокоен, когато се изправи и се смръщи срещу Скинър.
— Когато разбрахте, че кантората ми представлява господин Банинг от много години, не ви ли хрумна, че може би е уместно да ми се обадите?
— Не, господине. Беше очевидно, че Пийт Банинг не иска да използва вашата кантора или друг адвокат от окръга. Беше дошъл с колата си в Тюпълоу да ме наеме специално по тази причина.
— Значи не сметнахте за уместно да проявите колегиалност?
— По мое мнение не се налагаше.
— Нямам повече въпроси.
— Свидетелят е свободен — каза Ръмболд. — Повикайте следващия.
— Господин съдия, бихме искали да призовем за свидетел ответника Джоуел Банинг.
— Възражения? — обърна се съдията към Джон Уилбанкс.
Ходът беше очакван и Джоуел беше старателно подготвен за показанията си.
— Нямам — отговори Уилбанкс.
Джоуел положи клетва и зае свидетелското място. Усмихна се леко на сестра си, огледа залата от уникалната си наблюдателница, кимна на Флори, която седеше на първия ред, и се мобилизира да отговори на въпросите на един от най-добрите адвокати в щата.
Дънлап започна:
— Господин Банинг, къде бяхте, когато научихте, че баща ви е арестуван за убийството на Декстър Бел?
— Каква връзка има това с настоящото дело? — инстинктивно попита Джоуел.
— Моля, отговорете на въпроса, господине — настоя Дънлап, малко сепнат.
— А защо вие не отговорите на моя въпрос? — изстреля Джоуел дръзко.
Джон Уилбанкс скочи на крака.
— Господин съдия, свидетелят има основание. Въпросът, зададен от господин Дънлап, няма отношение към това дело. Възразявам срещу него.
— Приема се — гръмко оповести Ръмболд. — Не виждам връзката.
— Няма значение — промърмори Дънлап.
На Джоуел му идеше да се ухили — едно на нула за мен, — но си остана намръщен. Дънлап попита:
— Преди баща ви да ви прехвърли имота през септември четиридесет и шеста, той обсъди ли с вас намерението си?
— Не.
— Обсъди ли го със сестра ви?
— Трябва да попитате нея.
— Вие не знаете ли?
— Според мен не я е питал, но не съм напълно сигурен.
— Къде бяхте на тази дата?
— В колежа.
— А къде беше сестра ви?
— В колежа.
— След тази дата баща ви обсъждал ли е с вас прехвърлянето?
— Едва в деня преди смъртта си.
— А кога беше той?
Джоуел се поколеба, прокашля се и отговори бавно и силно:
— Баща ми беше екзекутиран в тази съдебна зала на десети юли миналата година.
След тази кратка драматична сцена Дънлап посегна към една папка и започна да вади разни документи. Едно по едно подаваше на Джоуел копия от стари завещания, подписани от предците му, и го молеше да потвърди достоверността на всяко. Всички те вече бяха включени като доказателства, но Дънлап се нуждаеше от показания на живо, за да подкрепи позицията си. Намеренията му бяха ясни, а доводите му — обосновани: семейство Банинг добросъвестно е предавало земята от поколение на поколение чрез старателно изготвени завещания. Пийт беше станал собственик на 640 акра и на къщата през 1932 г., след смъртта на майка си. Тя ги беше придобила три години по-рано, когато бе починал съпругът й. Бавно и прилежно Джоуел описваше как се е предавала собствеността и разкриваше част от историята на рода си. Познаваше я добре и буквално беше наизустил старите завещания. Мъжете от всяко поколение бяха умирали първи — и то обезпокоително млади — и бяха завещавали земята на съпругите си, нито една от които не се беше омъжила повторно.
— Значи баща ви е първият човек в рода, който пренебрегва съпругата си в полза на децата си, така ли е?
— Точно така.
— Не ви ли се струва необичайно?
— Господине, не е тайна, че майка ми има известни проблеми. Предпочитам да не навлизам в тази тема.
— И не съм ви молил.
Часовете се нижеха и Дънлап постепенно доказваше тезата си. Прехвърлянето на собствеността от Пийт будеше подозрение на много нива. Джоуел, Стела, Флори и дори Джон Уилбанкс тайно си признаваха, че Пийт е подписал договора, за да предпази земята си, докато е планирал убийството на Декстър Бел, и това ставаше очевидно.
На обед нямаше повече свидетели. Адвокатите направиха кратки изявления и Ръмболд обяви, че ще издаде присъда „в бъдеще“.
— Кога да я очакваме, господин съдия? — попита Дънлап.
— При мен няма крайни срокове, господин Дънлап — сряза го Ръмболд раздразнено. — Ще прегледам документите и бележките си и ще издам присъдата, когато му дойде времето.
Пред публика Дънлап определи някаква граница.