Със Стела обсъдиха дали да не махнат всички снимки, книги и медали, да ги приберат в кашони и да ги дадат на склад, но не намериха сили. Освен това се надяваха майка им да се върне някой ден, а спомените може би щяха да са важни за нея.
И така, красивата им къща остана печална, тъмна и пуста, само Нинева я прекосяваше всеки ден, обираше прах тук-там и не правеше почти нищо друго.
При всяко посещение във фермата Джоуел бързаше да си тръгне час по-скоро. Животът му в нея никога нямаше да бъде същият. Баща му беше мъртъв. Бъдещето на майка му беше неясно. Стела се стремеше към светлините на големите градове на север и към живот далече от окръг Форд. Братята Уилбанкс сериозно му намекваха да се присъедини към кантората, след като се дипломира, но това нямаше да стане. В Клантън той винаги щеше да си остане „момчето на Пийт Банинг“, синът на човека, когото бяха изпържили на електрическия стол в главната съдебна зала.
Наистина ли очакваха Джоуел да практикува право в съдебната зала, където беше екзекутиран баща му? Наистина ли очакваха той да води нормален и успешен живот в град, където половината жители смятаха баща му за хладнокръвен убиец, а другата половина подозираха, че майка му е кръшкала със свещеника?
Клантън беше последното място на света, където той би живял.
Билокси, от друга страна, изглеждаше обещаващо. Джоуел не следеше Мери Ан Малуф, но разузна кое е нейното общежитие и учебната й програма. Въоръжен с тази информация, той два-три пъти успя да се натъкне на нея в кампуса. Срещите явно й бяха приятни. Понякога я наблюдаваше отдалече и се дразнеше колко много други момчета правят същото. Когато отборът на Кентъки пристигна в града за футболен мач на 1 октомври, Джоуел я покани да отидат заедно. Тя отказа и му напомни, че е сгодена. Годеникът й също бил завършил техния университет и още имал приятели тук. Не бивало да я виждат с друг.
Не каза, че не иска да се среща с него, а само че не бива да я виждат с друг. Джоуел забеляза съществената разлика. Отговори, че не е честно толкова красива студентка в смесен университет да ограничи социалния си живот само до годеника си, който със сигурност се забавлява прекрасно във Вашингтон. Попита я защо не носи годежен пръстен. Нямала.
Джоуел не се отказа да й отправя покани и най-накрая тя се съгласи на късна вечеря. Не среща, просто вечеря. Чакаха се по тъмно до старинната сграда, наречена Лицея, и отидоха с колата му в центъра на града. Паркираха пред универсалния магазин и повървяха малко до „Замъка“ — единствения ресторант, отворен до късно. Когато влязоха, Джоуел видя Уилям Фокнър на обичайната му маса — вечеряше сам и четеше списание.
Току-що беше излязъл „Натрапник в мрака“, четиринайсетият му роман. „Мемфис Прес-Симитър“ беше публикувал рецензия, която хем го хвалеше, хем го критикуваше, но по-важното бе, че според същия вестник филмовите права бяха продадени на „Метро Голдуин Майър“. Джоуел си купи книгата от малка книжарница в Джаксън, когато беше на посещение при майка си. В Оксфорд нямаше книжарница и местните жители не се интересуваха какво пише и издава техният прочут съгражданин. Общо взето, той не им обръщаше внимание, те на него също.
В хартиен плик Джоуел носеше две книги с твърди корици: „Натрапник в мрака“, чисто нова и още непрочетена, и пооръфания екземпляр на „Докато лежах и умирах“, който беше на баща му.
Ресторантът беше празен по това време, така че седнаха приемливо близо до Фокнър, без да нарушават уединението му. Джоуел се надяваше писателят да забележи ослепителната студентка и да пофлиртува, както беше склонен да прави, но той беше погълнат от четивото си. Не обръщаше внимание на нищо наоколо.
Поръчаха си студен чай и зеленчуково плато и разговаряха тихо в очакване на възможност. Джоуел беше на седмото небе, че се любува на красивото лице на момичето, за което мечтаеше, и че седи близо до Фокнър. Беше твърдо решен да го поздрави.
Когато изяде половината от печеното си пиле, писателят избута чинията настрани, хапна малко от ябълковия си сладкиш и извади лулата си. Озърна се и най-накрая забеляза Мери Ан. Джоуел развеселено наблюдаваше закъснялата му реакция и очевидния интерес. Фокнър я измерваше с поглед от глава до пети, докато пълнеше лулата си. Джоуел скочи на крака. Приближи се към него, извини се, че му се натрапва, и го помоли да подпише бащината му книга, която той също харесвал много, както и новия роман.
— Разбира се — учтиво отговори Фокнър, извади писалка от джоба на сакото си и взе двете книги.
— Аз съм Джоуел Банинг, студент по право тук.
— Приятно ми е да се запознаем, синко. А приятелката ти? — попита Фокнър и й се усмихна.
— Мери Ан Малуф, също студентка.
— Всяка следваща година ми изглеждате все по-млади.
Фокнър разгърна първата книга, написа само името си с дребни букви, затвори я, усмихна се, после подписа и втората.
— Благодаря, господин Фокнър — каза Джоуел.
И тъй като не му хрумваше нищо друго, а беше очевидно, че Фокнър няма да продължи разговора, той се отдръпна и се върна на мястото си. Не успя да се ръкува с писателя, който със сигурност нямаше да запомни името му.
Въпреки това Джоуел щеше да разказва за тази среща до края на живота си.