— Разбира се — учтиво отговори Фокнър, извади писалка от джоба на сакото си и взе двете книги.
— Аз съм Джоуел Банинг, студент по право тук.
— Приятно ми е да се запознаем, синко. А приятелката ти? — попита Фокнър и й се усмихна.
— Мери Ан Малуф, също студентка.
— Всяка следваща година ми изглеждате все по-млади.
Фокнър разгърна първата книга, написа само името си с дребни букви, затвори я, усмихна се, после подписа и втората.
— Благодаря, господин Фокнър — каза Джоуел.
И тъй като не му хрумваше нищо друго, а беше очевидно, че Фокнър няма да продължи разговора, той се отдръпна и се върна на мястото си. Не успя да се ръкува с писателя, който със сигурност нямаше да запомни името му.
Въпреки това Джоуел щеше да разказва за тази среща до края на живота си.
* * *
През ноември Бърч Дънлап подаде трета молба, през декември — четвърта. След като държа делото шест месеца, Абът Ръмболд сметна, че е време да отсъди. В решение, заемащо две страници, прецени, че прехвърлянето на собствеността върху земята от Пийт Банинг на децата му е законосъобразно, и попари надеждите на Джаки Бел.
Бърч го очакваше, подготви обжалването почти за една нощ, подаде го и изпрати делото в Джаксън, във Върховния съд на щата, който вече беше запознат с фактите.
През коледните празници Джоуел остана при Флори и ходеше в кантората на Уилбанкс да съставя досието в отговор на подаденото от Дънлап обжалване. Изчерпателното му проучване будеше тревога. Прецедентите бяха в полза на законовоустановеното предаване на собствеността върху земята между поколенията в едно семейство. Законът обаче не беше ясен по отношение на извършителите на престъпни деяния, които прехвърлят собственост, за да избегнат искове за обезщетение от страна на жертвите. Нямаше почти никакво съмнение, че баща му се е опитал да се отърве от земята, преди да убие Декстър Бел.
Докато часове наред се трудеше над проучването си, Джоуел често имаше чувството, че в стаята присъстват поколения негови предци. Те бяха разчистили земята, бяха я изтръгнали от пустошта, бяха я разорали с волове и мулета, бяха губили реколти, съсипани от наводнения и вредители, бяха разширявали имота си при възможност, бяха вземали заеми, бяха преживявали трудни години и бяха изплащали задълженията си след хубави реколти. Всички те бяха родени и умрели на тази земя, а сега, след повече от век, всичко се свеждаше до Джоуел и до неговите правни умения.
Предците му почиваха в семейното гробище под редиците плочи. Дали духовете им го наблюдаваха и се молеха той да победи?
Тези въпроси бяха тежко бреме и докато Джоуел работеше, коремът му беше свит на топка. Семейството му беше изтърпяло предостатъчно унижения. Загубата на земята щеше да ги преследва до гроб.
Освен това му тежеше очевидната истина, че той и Стела разчитат на приходите от нея вече толкова години. Искаха да градят кариера и да постигнат успех, но бяха отраснали с убеждението, че семейната ферма винаги ще ги подпомага. Знаеха, че има добри и лоши години, богата реколта и наводнения, подеми и спадове на пазара и че нищо не е гарантирано. Но земята им беше необременена от дългове и поради това се справяха и при слаба реколта. Щеше да им бъде трудно да се примирят със загубата й.
А и майка му все по-често говореше как ще се прибере у дома, как ще възобнови живота си във фермата. Твърдеше, че Нинева й липсва, в което Джоуел се съмняваше. Но й липсваха навиците, градината, конете, приятелите. Ако всичко това изчезнеше, ударът щеше да е катастрофален. При всяко негово посещение д-р Хилсабек го разпитваше за делата, за обжалванията и за цялата съдебна бъркотия, която му беше непонятна.
Джоуел проучваше и пишеше. Джон Уилбанкс преглеждаше съставените документи, редактираше ги и ги коментираше. Подаде адвокатското досие на 18 януари и играта на изчакване започна. Върховният съд можеше да разгледа делото след три месеца, а можеше да го остави и за след година.
Следобед Джоуел събра документите, разчисти бюрото си и подреди малкия кабинет, където беше прекарал толкова много часове. Вече се беше сбогувал с Флори и смяташе да се върне в Оксфорд тази вечер. Започваше четвъртият семестър от следването му по право. Той излезе на терасата при Джон Уилбанкс за едно питие. Беше необичайно топло за сезона, направо пролет.
Джон запали пура и протегна кутията към него, но той отказа. Пиеха „Джак Даниълс“ и говореха за времето.
— Съжалявам, че заминаваш, Джоуел — каза Уилбанкс. — Приятно ни е да си в кантората.
— И на мен ми е приятно — увери го Джоуел, макар да не беше съвсем вярно.
— Бихме искали през лятото отново да стажуваш.