— Благодаря, признателен съм ви.
Не смяташе да се връща през лятото нито следващата, нито по-следващата година, но беше твърде рано да осведомява Джон Уилбанкс.
— Мога да уча и през лятото, за да завърша следващия декември.
— Защо бързаш? Порадвай се на студентския живот, синко.
— Омръзна ми. Искам да започна да работя.
— Е, надявам се да обмислиш и нашето предложение.
Какъв смисъл да увърта? Баща му никога не говореше със заобикалки и всички ценяха прямотата му. Джоуел отпи от уискито си и каза:
— Господин Уилбанкс, не съм сигурен, че мога да практикувам право в Клантън. Погледна ли този съд, а е трудно да не го забележи човек, мисля за последните мигове от живота на баща ми. Спомням си как спокойно мина по улицата сред хората и ветераните от войната, дошли да го почетат, да го подкрепят, как влезе в сградата и се качи по стълбите, за да посрещне смъртта си. Неговият дълъг път към гроба. И когато вляза в тази съдебна зала, си представям само едно — как връзват баща ми за стола.
— Разбирам, Джоуел.
— Сигурен съм, че никога няма да мога да излича от съзнанието си това. Как бих могъл да представлявам клиенти в тази зала?
— Разбирам.
44
На 28 март, тринайсет месеца след процеса в Оксфорд, Пети районен апелативен съд в Ню Орлиънс потвърди обезщетението от 100 000 долара за причинена смърт. Мотивите на съда бяха кратки и единодушни. Съдиите бяха смутени от размера на обезщетението, но не проявяваха никаква симпатия към интересите на заможен човек, който така безочливо е убил собствения си свещеник. Престъплението беше предумишлено. Семейството на жертвата беше пострадало сериозно. Съдебни заседатели бяха разгледали делото, изслушали свидетелите, прегледали документите и провели надлежно обсъждане. Съдиите от Апелативния съд не бяха склонни да наложат своето мнение над това на съдебните заседатели. Присъдата беше потвърдена изцяло.
Решението беше съкрушително за семейство Банинг. Братята Уилбанкс и Джоуел бяха убедени, че присъдата ще остане и след обжалването, но със сигурност ще бъде намалена. Петдесет хиляди долара наказателно обезщетение беше нечувана сума. Предвид стойността на земята на Пийт и на другото му имущество можеше да се очаква изплащането на обезщетение от порядъка на 50 000 долара. Собствениците на земята можеха да заемат тази сума срещу ипотека и да изпълнят съдебното разпореждане. Но наложеното задължение от 100 000 долара изглеждаше неизпълнимо.
Бъдещето на земята вече зависеше изцяло от Върховния съд на Мисисипи. Ако той потвърдеше присъдата на Ръмболд за правомерното прехвърляне на собствеността, Джоуел и Стела щяха да я запазят. Бърч Дънлап и вече неразделното му приятелче Ерол Маклийш щяха да бъдат принудени да нападнат единствено банковите сметки, селскостопанското оборудване, добитъка и автомобилите, за да изцедят каквото успеят. Но ако съдът отхвърлеше присъдата на Ръмболд, земята ставаше част от наследството на Пийт и обект на присъдата, издадена от съдебното жури. Щяха да изгубят всичко, включително дома си и покъщнината.
С помощта на Джоуел адвокат Уилбанкс обжалва решението на Пети апелативен съд пред Върховния съд на страната — пълна загуба на време. Все пак щеше да създаде работа на Дънлап и да спечели няколко месеца. Дънлап регистрира присъдата от 100 000 долара с вече начисляваните лихви при съответния служител в съда на окръг Форд. Уилбанкс изтича до канцлерския съд, събуди стария Ръмболд и подаде молба за съдебно разпореждане, което да попречи на Дънлап да заграбва имущество преди обжалването. След кратко и оспорвано изслушване Ръмболд отново отсъди в полза на семейство Банинг. Дънлап отправи молба до Върховния съд на Мисисипи за ускорено разглеждане. Уилбанкс се противопостави.
Джоуел следеше атаките и контраатаките от безопасното си убежище над гаража в Оксфорд. Срещу десет долара месечно той беше наел и гаража и с пикапа на баща си беше започнал тихомълком да пренася мебели от къщата на сигурно място там. Нинева не беше доволна, но нямаше думата.
В средата на май Джоуел и Флори се качиха на нейния линкълн и се отправиха на дълго пътешествие до Вирджиния. Настаниха се в хотел „Роуаноук“, където дадоха коктейл за Стела и приятелите й от „Холинс“. В един великолепен пролетен ден седяха сред други горди роднини и гледаха как Стела получава дипломата си по английска литература. На следващия ден, докато дамите пиеха чай на сянка, Джоуел натовари в колата кашоните и саковете от стаята й в общежитието. Когато натъпка всичко, капнал от умора, Стела се сбогува с любимото си училище и с приятелите си. Джоуел не беше виждал да се проливат толкова много сълзи дори на погребение.