Жените се настаниха на задната седалка и започнаха да му дават инструкции, тъй като багажът закриваше всичките му огледала, и тримата потеглиха на север. Три часа по-късно се изгубиха в Ричмънд, но пък се натъкнаха на ресторантче с чудесна скара в по-скромен квартал на града. Местните ги упътиха и след като се наобядваха набързо, тримата отново потеглиха към Вашингтон.
Мечтата на Стела все още беше да живее в Ню Йорк, да работи в списание и отделно от това да пише сериозна литература. За да я постигне обаче, й трябваше повече време, отколкото бе предвиждала. Трудно се намираше работа в издателския бранш, но всички училища имаха нужда от млади учители. „Сейнт Агнес“ в Александрия беше епископално девическо училище с пансион и й беше предложило договор като преподавателка по английски в девети клас и като възпитателка в пансиона. Докато двете с Флори пиеха чай с директорката, Джоуел пренесе багажа й в задушна стая в общежитието, още по-тясна от онази в „Холинс“.
От училището му позволиха да паркира колата на сигурно място. Срещу десет долара портиерът се съгласи да припалва двигателя от време на време. Тримата повикаха такси, прекосиха река Потомак и отидоха във Вашингтон. На Юниън Стейшън се качиха на влак за Ню Йорк.
Бяха решили да похарчат част от парите си, преди Бърч Дънлап и алчните му приятели да им отмъкнат каквото е останало. Вече не плащаха такси за образованието на Стела и тя имаше работа. На Джоуел му оставаше още една година, преди да се дипломира като юрист. Земята на Флори беше защитена от лешоядите, освен това тя имаше малко заделени пари. Лятото на 1949 г. може би щеше да е последното, в което са заедно, защо да не му се насладят изискано?
На пристанището в южната част на Манхатън се качиха на презокеански кораб за Лондон и прекараха две прекрасни седмици в отдих, четене и опит да забравят проблемите у дома. На борда на кораба Джоуел и Стела за пръв път забелязаха колко бавна е станала Флори. Както винаги, тя мъкнеше твърде тежко бреме, но досега бе успявала да е енергична и дейна. Сега обаче се задъхваше дори след кратко ходене. Беше само на петдесет, но остаряваше и изглеждаше изморена.
В Лондон останаха седмица в хотел „Сейнт Риджис“ и разгледаха забележителностите, а след това отпътуваха за Единбург, където се качиха на влака „Роял Скотстман“, за да прекарат няколко дни в планината. Когато им омръзна да посещават замъци, имения, исторически места и дестилационни фабрики, се върнаха в Лондон за още два дни и после заминаха за Париж.
Стела и Джоуел пиеха кафе във фоайето на хотел „Лютесия“, когато получиха новината. Флори не се чувстваше добре и беше решила да си почине сутринта, вместо да кръстосва града. Приближи се портиер, който връчи на Джоуел телеграма. Беше от Джон Уилбанкс. Върховният съд на Мисисипи беше отменил присъдата на Ръмболд със седем на два гласа. Прехвърлянето на собствеността на земята беше невалидно. Имотът оставаше част от наследството на баща им.
— Отменена и анулирана — невярващо прочете Джоуел.
— Какво означава това? — попита Стела.
— Означава край на делото. Върховният съд е на мнение, че Ръмболд греши, и е решил да приключи с този въпрос без повече изслушвания.
— А обжалване?
— Да, ще подадем ново обжалване до Върховния съд на САЩ и ще се опитаме да спечелим малко време. С Уилбанкс ще обсъдим обявяването на фалит.
Пиеха кафе и гледаха хората, които прекосяват луксозното фоайе.
— Ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно — каза Стела. — Това означава ли, че Джаки Бел и децата й може някой ден да живеят в нашата къща?
— Възможно е, но още не мога да го повярвам. В даден момент с Уилбанкс ще седнем с нейния адвокат и ще настояваме за споразумение.
— И как ще се получи?
— Ще им предложим пари.
— Нали вече опитахме?
— Така е, но те отхвърлиха предложение за двайсет и пет хиляди долара. Сега ще ни струва повече.
— Колко?
— Не знам. Трябва да видим колко е останало в банковите сметки и какъв заем можем да вземем срещу земята.
— Наистина ли искаш да я ипотекираш, Джоуел? Нали знаеш колко мразеше банките татко?
— Нямаме избор.
Върховният съд на Мисисипи смяташе, че поведението на Пийт е равносилно на измама в няколко отношения. Първо, след прехвърлянето на собствеността той беше продължил да ползва земята, като живееше на нея, обработваше я и печелеше. Второ, не беше получил нищо в замяна от децата си. Трето, прехвърлянето на собственост на членове от семейството винаги беше подозрително. И четвърто, когато беше подписал договора, беше имал основание да смята, че някой ден засегнати от действията му страни ще го съдят.