— Разбирам.
— Това е краят на пътя, Джоуел — каза Джон. — Не ни остава друго, освен да опитаме на добра воля да се споразумеем с тези хора. Имаме една идея, може би единствената, която може да спаси земята. Изисква ипотекирането на двата имота — и на Пийт, и на Флори. Всичките хиляда и двеста акра. Ще изтеглиш възможно най-големия заем и ще го предложиш на Дънлап, за да се уреди въпросът.
Джоуел предпазливо попита:
— Колко?
— Къщата е оценена на трийсет хиляди. Земята струва около сто долара на акър като горна граница, но трудно ще получиш тази цена на пазара. Както знаеш, засети са само около хиляда акра. Никоя банка няма да отпусне пълната стойност заради риска. Помисли. Пийт успяваше или да излезе на нулата, или да постигне печалба през повечето години, защото земята му не беше обременена от дългове, освен това се изпотрепваше от работа, притискаше работниците си и контролираше всеки цент. Ако земята е утежнена с ипотека, вече си имаш работа с банката. Една-две лоши години като сегашната, и ще изостанеш с плащанията. И преди да се усетиш, банката ще започне да говори за отнемане на имуществото ти. Случва се всяка година по тези места, дори в добрите години.
Ръсел продължи мисълта му:
— Говорихме с брат ни в банката и той не е много склонен да сключи сделката. Ако Пийт беше жив и държеше нещата под контрол, фермата щеше да е много по-привлекателна. Но него го няма, ти не си фермер, а Флори е напълно луда. Разбираемо е защо банките бягат от тази сделка.
— Колко би ни заел брат ти? — попита Джоуел.
— Най-много седемдесет и пет хиляди — отговори Джон.
— И не съм съвсем сигурен — обади се Ръсел. — Има и друг проблем, доста очевиден. Ние представляваме твоето семейство, представляваме и банката. Ами ако има просрочване на плащанията? Правната кантора внезапно изпада в огромен конфликт на интереси, който може да ни навлече сериозни проблеми.
— Не сме обсъдили казуса с другата банка в града — каза Джон. — Както знаеш, между двете семейства има сериозно съперничество. Съмнявам се, че те ще посегнат към сделката, но бихме могли да потърсим банка в Тюпълоу.
Джоуел се изправи и закрачи из стаята.
— Не мога да моля Флори да ипотекира земята си. Това е прекалено. Тя няма нищо друго и ако изгуби този имот, не знам къде ще отиде. Не мога да го направя. Няма да я моля.
Джон изтърси пепелта от пурата си в една чинийка и каза:
— Ето какво предлагам, а ти ми кажи какво мислиш по въпроса. Ще седна да преговарям с Дънлап. Сигурно е поел делото с уговорката да му се плати процент от присъденото обезщетение, така че най-вероятно още не е получил нито един долар и може да прояви интерес към разплащане в брой. Ще започна от петдесет хиляди, да видим какво ще каже. Петдесет са ти по силите, нали?
— Да, струва ми се — каза Джоуел. — Но ми прилошава дори само от мисълта да дължа толкова пари.
— И основателно, но ти и Стела ще запазите земята и дома си.
— А ако поискат твърде много?
— Ще видим. Нека проведем първи кръг от преговорите. Ще бъда по-нисък от тревата.
45
В тясната стая на Лайза не се дишаше в августовската жега. Нямаше прозорец, за да влезе полъх, и нищо не можеше да прогони задушливата влага освен един немощен вентилатор, който Джоуел й беше купил предишното лято. Само след няколко минути и двамата бяха плувнали в пот и решиха да потърсят сянка навън. Напоследък майка му ходеше и изглеждаше по-добре, поне физически. Беше понапълняла, но още се хранеше малко. Понякога имаше апетит благодарение на торазина. Лекарството със сигурност я успокояваше и тя преставаше да мърда неспокойно и да си скубе косата. Подстрига се късо и се къпеше по-често, освен това заряза избелелите и постоянно осеяни с петна болнични халати и носеше семплите памучни рокли, които й изпращаше Стела. Стигнаха повратен момент, когато месец по-рано Стела донесе три червила и Лайза много се зарадва. Вече всеки посетител беше посрещан с яркочервена усмивка.
Д-р Хилсабек продължаваше да твърди, че е доволен от напредъка й, но Джоуел беше изгубил надежда, че майка му ще се възстанови достатъчно, за да я изпишат. След тригодишен престой болницата беше станала неин дом. Да, състоянието й се беше подобрило, но имаше да извърви още дълъг път.
Излязоха от сградата, отидоха на езерото и седнаха на масичка за пикник в сянката на един дъб. Беше ужасна жега. За разлика от повечето си посещения Джоуел очакваше това с нетърпение, защото можеше да си говорят за много неща. Разказа на майка си с живи подробности за пътешествието им до Ню Йорк, Лондон, Шотландия и Париж.