Лайза слушаше с усмивка, която му късаше сърцето. Тя никога нямаше да се върне у дома, а и домът им беше нещо, за което той не можеше да говори с нея.
Джоуел си намери стая в евтин и занемарен мотел близо до брега в Билокси и отиде да потърси Мери Ан Малуф, която вече не беше сгодена за онзи човек във Вашингтон. През последната година тя често се срещаше с Джоуел най-вече защото той просто не се отказваше. В университета тайно ходеха на късни вечери. Два пъти бяха пътували до Мемфис, където нямаше кой да ги види. Той я беше убедил да зареже годеника си във Вашингтон и да се хване с истински мъж.
През лятото тя работеше няколко часа седмично в магазин за дрехи на главната улица и появата на Джоуел там я изненада приятно. Той постоя достатъчно, за да си навлече строгия поглед на шефа й, после си тръгна. Срещнаха се, когато работното й време приключи, и обсъдиха как Джоуел да се запознае със семейството й. Той настояваше. Тя се колебаеше. Родителите й одобряваха годеника й и не разбираха защо се навърта този нов ухажор.
Джоуел се почувства малко отблъснат. Поскита по крайбрежието няколко дни, като се мъчеше да отложи прибирането си у дома и всякакво подобие на смислена работа. Отби се в няколко правни кантори, интервюираха го набързо, но не получи предложение за работа. Колкото по-дълго оставаше, толкова повече му допадаше Билокси с етническата си пъстрота, заведенията, където се предлагаха всякакви пресни морски дарове, и лежерната атмосфера, обичайна за крайбрежието. И колкото по-дълго преследваше Мери Ан Малуф, толкова повече се затвърждаваше решимостта му да я спечели.
* * *
Бърч Дънлап прекара август в Монтана, далече от жегата. Почивката очевидно му се отрази добре. Върна се в кантората си след Деня на труда, бликащ от енергия и решен да спечели още пари. Непосредствената му цел беше делото „Банинг“.
В канцлерския съд, сега и винаги безусловно владение на Абът Ръмболд, той заведе дело за налагането на съдебна възбрана върху земите на Банинг. Нямаше друг избор, освен да го заведе в окръг Форд. Законът беше ясен. Всъщност толкова ясен, че Бърч очакваше с любопитство да види как старият съдия ще манипулира делото в полза на Банинг.
Седмица по-късно той посрещна в заседателната си зала своя колега Джон Уилбанкс, който идваше в Тюпълоу, за да започнат преговори за споразумение. Или, както се изрази Дънлап пред своя неизменно присъстващ приятел Ерол Маклийш — да моли за милост.
А милост нямаше да има.
Поднесоха кафе на Джон и го поканиха да седне от едната страна на красивата маса. Срещу него седна Дънлап с Маклийш отдясно — човек, когото Джон отдавна презираше.
Дънлап запали пура и след като размениха няколко любезни думи, попита:
— Ще ни кажеш ли какво си намислил?
— Разбира се. Ясно е, че клиентите ми биха желали да запазят семейната земя. Освен това им омръзна да ми плащат.
— Ти свърши много ненужна работа — отбеляза Дънлап почти грубо. — Честно казано, хонорарът ти ни притеснява. Парите ти ще дойдат от наследството.
— Виж, Бърч, ти се тревожи за своя хонорар, аз ще се тревожа за моя. Става ли?
Справедливо укорен, Бърч се засмя шумно, като че ли колегата му беше изръсил нещо наистина смешно.
— Добре. Продължавай.
— Наследството не включва много пари в брой, затова сумата, която предлагаме, ще бъде заем срещу ипотекирането на земята.
— Колко, Джон?
— Зависи от приходите, които фермата може да носи всяка година, за да се изплаща ипотеката. Тази година е катастрофа. Знаеш, че това е рискована работа. Моето семейство отглежда памук от десетилетия и аз често се питам дали изобщо си струва.
— Семейството ти се справя добре, Джон.
— В някои отношения, да. Банинг смятат, че биха могли да получат петдесет хиляди долара, като ги гарантират с имота си, и да успеят да изплащат ипотеката. Това е най-доброто, което могат да предложат.
Дънлап се усмихна мазно, като че ли първият рунд много му беше харесал, и каза:
— Стига, Джон, притежават хиляда и двеста акра земя без никакви дългове, хиляда от тях са плодородна селскостопанска земя. Къщата им е една от най-хубавите в окръга. Имат пет-шест помощни постройки, също хубави, оборудване, добитък и… колко негри?
— Моля те, Бърч, те не притежават тези хора.
— На практика ги притежават. Петдесет наистина е ниска топка, Джон. Нали се разбрахме да говорим сериозно!
— Е, не може да говорим сериозно, щом включваш и земята, която е собственост на Флори Банинг. Тя е половината, а делото не я засяга. Нищо от цялата тази история не я засяга.