На Джоуел обаче му предстоеше да присъства на много по-различно погребение.
46
За да избавят пациентите си от монотонността и да помогнат на по-здравите да възвърнат разума си, лекарите и администрацията на „Уитфийлд“ организираха ежеседмични посещения в кино „Парамаунт“ на Ист Капитол Стрийт в центъра на Джаксън. При всяка неделна дневна прожекция един автобус спираше недалече от киносалона и от него слизаха двайсетина пациенти. Придружаваха ги санитари и медицински сестри и след като слезеха от автобуса, те много се стараеха да изглеждат, все едно са пристигнали като всички останали. Бяха облечени с обикновени дрехи и се сливаха с тълпата. Едно неподготвено око никога не би заподозряно, че тези хора се лекуват от сериозни психически заболявания.
Лайза обичаше да гледа филми и искаше да ходи на кино при всяка възможност. Правеше си прическа, слагаше си грим и червило и обличаше някоя от роклите, които й изпращаше Стела.
В „Парамаунт“ даваха „Ребро Адамово“ — комедия със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн, и в един часа следобед фоайето беше оживено. Главната сестра купи билети и ги заведе до два реда седалки. От лявата страна на Лайза седеше по-възрастна жена на име Бевърли, нейна позната, която беше в клиниката от години, а от дясната й страна беше Карън, тъжна млада жена, която обикновено проспиваше прожекциите.
Петнайсет минути след началото на филма Лайза прошепна на Бевърли, че трябва да отиде до тоалетната. Добра се до пътеката, прошепна същото и на главната сестра и излезе от салона. След това излезе от киното.
Измина две пресечки по Ист Капитол Стрийт към Мил Стрийт, влезе в жп гарата и си купи билет втора класа за влака в 13:50 ч. до Мемфис. Ръката й трепереше, когато пое билета, и се наложи да седне. Гарата беше почти празна и Лайза си намери свободно място далече от всички останали. Пое дълбоко дъх, овладя се и от едно джобче извади сгънат лист. Беше списък на нещата, които трябва да направи — съставяше го от седмици. Опасяваше се, че лесно ще се притесни и обърка, и ще й трябват напътствия. Прочете списъка, сгъна го отново и го прибра в джоба си. Излезе от гарата, измина една пресечка по Мил Стрийт до един универсален магазин и си купи евтина чанта, още по-евтина сламена шапка и списание. Напъха в чантата останалите си пари, шишенце с хапчета и едно червило и побърза да се върне на гарата. Докато чакаше, отново прегледа списъка, усмихна се на успеха си до този момент и се зае да наблюдава входа, да не би да се появи някой от болницата. Никой не дойде.
Комедията толкова хареса на медицинската сестра, че тя напълно забрави за Лайза, която беше отишла до тоалетната. Когато най-накрая си спомни за нея, веднага отиде да я потърси. Не я намери, извика двамата санитари и заедно се заеха да претърсват киното, което беше доста пълно. Във фоайето никой не помнеше да е виждал слаба жена с жълта рокля да излиза след началото на филма. Продължиха да претърсват, но скоро вече нямаше къде. Двамата санитари започнаха да обикалят улиците в центъра на Джаксън и единият най-накрая мина през гарата. По това време Лайза вече беше на един час път северно от града. Седеше сама до прозореца, стиснала списъка си, зареяла празен поглед към околността и бореща се с нахлулите гледки и звуци от истинския свят. Беше живяла под ключ три години и половина.
Обадиха се в полицията и уведомиха д-р Хилсабек. Всички бяха притеснени, но не изпаднаха в паника. Лайза не беше заплаха за никого и беше достатъчно стабилна, за да се грижи за себе си, поне няколко часа. Д-р Хилсабек не искаше да тревожи семейството, не искаше и служителите му да изглеждат некомпетентни, затова отлагаше да се обади на Джоуел, Флори или шериф Никс Гридли.
Лайза купи билета си в брой и никъде не пишеше кой е пътникът. Продавачът обаче си спомни жена, отговаряща на описанието й, и каза, че е заминала на север, към Мемфис. Това се случи към три следобед. Филмът отдавна беше свършил и автобусът трябваше да се върне в „Уитфийлд“.
Когато влакът пристигна в Бейтсвил, шестата спирка, в 4:15 ч., Лайза реши да слезе. Допускаше, че някой ще я търси, и подозираше, че може да наблюдават влаковете и автобусите. Пред гарата имаше две таксита, стари автомобили отпреди войната, които изглеждаха по-ненадеждни и от шофьорите си, облегнати на калниците. Попита първия дали ще я откара до Клантън, който бе на час и половина път. Предложи му десет долара, но той се притесняваше за гумите си. Вторият каза, че ще я откара за петнайсет долара. Неговите гуми изглеждаха още по-зле, но Лайза нямаше много варианти.
Когато се качи на задната седалка, шофьорът попита:
— Без багаж ли?