Лайза си напомни, че е в собствения си дом и че не е извършила никакво престъпление. Ако я намереха, най-лошото, което можеше да се случи, бе да я изпратят отново в „Уитфийлд“. Нямаше да получат този шанс.
Лайза започна да се люлее, раменете й се клатеха напред-назад — досаден навик, който често я връхлиташе и който тя не можеше да контролира. Когато я обземаше тревога или страх, започваше да се люлее, да си тананика и да си скубе косата. Много луди хора в „Уитфийлд“ се люлееха по най-различни начини, потръпваха и стенеха, докато седяха сами в кафенето или край езерото, но тя открай време знаеше, че няма да стане като тях. Щеше да се оправи, и то скоро, и щеше да вземе живота си в свои ръце.
След около час — беше изгубила представа за времето — усети, че вече не се люлее и че е престанала да плаче. Имаше да се отърсва от толкова много неща.
Отиде в кухнята при единствения телефонен апарат и се обади на Флори. За да обърка подслушваните, каза:
— Флори, аз съм тук.
— Кой? Какво? — Флори се стресна, и то с основание.
— Аз съм в къщата — каза Лайза и затвори.
Отиде на задната веранда и зачака. Само след няколко минути видя по пътя да подскачат фарове. Флори паркира пред къщата.
— Насам — провикна се Лайза. — На верандата съм.
Флори заобиколи отзад, едва не се препъна в тъмното и каза:
— Защо не светнеш проклетите лампи, да му се не види? Спря на стълбите, погледна нагоре и попита: — Какви ги вършиш, по дяволите, Лайза?
— Ела да ме прегърнеш, Флори.
Е, явно наистина е луда, след като иска аз да я прегърна, помисли си Флори, но не го каза, естествено. Качи се по стълбите и двете се прегърнаха.
— Пак те питам, какво търсиш тук?
— Просто ми се прииска да се прибера. Лекарят каза, че може.
— Лъжеш и го знаеш. Лекарите се тревожат. Децата са се побъркали. Полицията те търси. Защо е целият този театър?
— Омръзна ми в „Уитфийлд“. Хайде да влезем.
Влязоха в кухнята и Флори каза:
— Светни. Нищо не виждам.
— Харесва ми в тъмното, Флори. Освен това не искам Нинева да разбере, че съм тук.
Флори напипа ключа и светна в кухнята. Беше посещавала Лайза в „Уитфийлд“ и подобно на Стела и Джоуел се тревожеше заради външния й вид. Имаше известно подобрение, но тя въпреки всичко беше болезнено слаба, бледа и с хлътнали страни.
— Изглеждаш добре, Лайза. Радвам се да те видя.
— Радвам се, че съм си у дома.
— Сега трябва да се обадим на Джоуел и да му съобщим, че си добре, става ли?
— Току-що говорих с него. Ще пристигне до час.
Флори се успокои и каза:
— Добре. Яла ли си? Сигурно си гладна.
— Аз не ям много, Флори. Хайде да отидем в дневната да поговорим.
Както искаш, скъпа. Флори щеше да я успокоява, докато пристигне Джоуел, а после щяха да решат какво да правят.
— Не трябва ли да се обадим на лекарите? — попита Флори. — Нека да знаят, че си добре.
— Поръчах на Джоуел да им се обади. Той ще се погрижи. Всичко е наред, Флори.
Отидоха в дневната и Лайза натисна копчето на малка лампа. Бледата светлина придаде на стаята тайнствен вид. Флори искаше по-силна светлина, но не каза нищо. Седна в единия край на канапето. Лайза струпа възглавници в другия край и се облегна на тях. Бяха лице в лице сред полумрака.
— Искаш ли кафе? — попита Лайза.
— Всъщност, не.
— И аз. Кофеинът не се комбинира добре с хапчетата и получавам главоболие. Няма да повярваш с какви лекарства се опитват да ме тъпчат. Понякога ги пия, понякога ги държа под езика си и после ги изплювам. Защо не идваше по-често да ме виждаш, Флори?
— Не знам. Пътуването е дълго, пък и това не е най-разведряващото място на света.
— Да не очакваш да се разведряваш в една лудница? Не става дума за теб, Флори, а за мен, за пациентката. За лудата жена. Би трябвало да ме посещаваш и да ме подкрепяш.
Между двете никога не бе имало близост и Флори помнеше защо. В момента обаче беше склонна да поеме няколко обвинения, ако това щеше да помогне. Надяваше се на следващия ден да дойдат да приберат снаха й.
— Сега ще се караме ли, Лайза?
— А нима не сме го правили винаги?
— Не. Отначало се карахме, но после осъзнахме, че най-добрият начин да общуваме, е да не се сближаваме прекалено. Аз това помня, Лайза. Помежду ни винаги е имало предпазливо приятелство в името на семейството.
— Щом казваш. Искам да ми разкажеш нещо, Флори. Нещо, което никога не съм чувала.
— Какво?
— Искам да чуя твоята версия за онова, което се е случило в деня, когато Пийт уби Декстър Бел. Знам, че сигурно не ти се говори за това, но всички знаят всичко… освен мен. Там много дълго не ми казваха нищо. Сигурно са смятали, че така нещата ще се влошат още повече, и са били прави, защото, когато най-сетне ми казаха, изпаднах в кома за една седмица и едва не умрях. Както и да е, искам да чуя твоята версия.