— Има някои неща, които трябва да знаеш.
— Слушам те, скъпа. Тук съм.
Лайза се събуди в тъмната стая. Вратата беше отворена и от малката лампа в дневната се процеждаше светлина. Тя стана и излезе от спалнята. Флори беше на канапето, завита с одеяло и потънала в дълбок сън. Лайза безшумно мина покрай нея, излезе навън през кухнята, прекоси верандата и слезе по стълбите. Беше боса и краката й скоро се намокриха. Понесе се по тревата, после по пътеката към оборите, а коприненият халат се ветрееше зад нея.
Луната ту се показваше, ту се скриваше между облаците и синкавата й светлина обливаше стопанските сгради и полето, преди отново да се скрие. Лайза знаеше къде отива и не се нуждаеше от светлина. Когато подмина и последния обор, видя силуетите на конете си в заграденото място до конюшнята. Никога не подминаваше, без да им поговори, но сега нямаше какво да им каже.
Краката й бяха кални и вкочанени, но й беше все едно. Болката вече нямаше никакво значение. Тя трепереше от студ и крачеше решително. Изкачи лекия наклон към Стария чинар и се озова сред мъртвите — всички онези покойници от рода Банинг, за които толкова много беше слушала. Луната се бе скрила и тя не можеше да разчете имената по надгробните плочи, но знаеше къде е погребан той, защото знаеше къде са погребани другите. Притисна пръсти към варовика и ги плъзна по името му.
Беше открила съпруга си.
Макар и съкрушена от скръб, вина и срам, тя не можеше повече да плаче. Замръзваше и се молеше краят й да настъпи скоро.
Беше чувала, че достигнат ли до този момент, хората намират покой. Но се оказа лъжа. Тя не усещаше покой, не изпитваше утеха, не вярваше, че онова, което прави, някога ще бъде прието за нещо друго освен за отчаяна постъпка на една умопобъркана жена.
Лайза седна и притисна гръб в студената плоча. Тялото му беше съвсем близо под нейното. Каза му, че го обича и че скоро ще се видят, и се помоли, когато пак са заедно, той най-сетне да й прости.
От джоба на халата си тя извади шишенце с хапчета.
47
Еймъс я намери на зазоряване и когато се приближи достатъчно, за да бъде сигурен какво вижда, хукна с викове към къщата. Не беше тичал толкова бързо от десетилетия. Флори припадна на задната веранда, когато научи, че Лайза е мъртва, а щом се свести, Нинева й помогна да седне на канапето и се помъчи да я утеши.
Никс Гридли и Рой Лестър пристигнаха да помогнат за издирването и когато Еймъс им обясни какво е намерил на гробището, отидоха там с патрулката. Празното шишенце от хапчета беше достатъчно доказателство. Нямаше какво да разследват. Започна да вали леко и Никс прецени, че мъртвата не трябва да се мокри. Двамата с Лестър я натовариха на задната седалка и се върнаха при къщата. Шерифът влезе вътре, а Лестър откара Лайза в погребалната агенция.
Към пет сутринта Флори се беше събудила и бе установила, че Лайза я няма. Изпадна в паника и се втурна към къщата на Нинева, където Еймъс тъкмо започваше да приготвя закуската. Двамата с Нинева изтърчаха да претърсват като обезумели къщата и оборите, а Флори се върна с колата в дома си, за да звъни по телефона. Първо се обади на Джоуел, после на д-р Хилсабек и им описа накратко положението.
Джоуел се размина с колата на шерифа, която тъкмо потегляше от къщата им. Когато влезе, научи и останалата част от историята. Флори беше съсипана, обвиняваше се безмилостно и едва си поемаше дъх. След като Джоуел най-сетне говори със Стела по телефона, настоя да закара леля си в болницата. Приеха я с болки в гърдите и й дадоха успокоителни. Джоуел остави Флори в болницата и отиде при шерифа, за да използва сигурния му телефон. Поговори с д-р Хилсабек, който беше съкрушен. Накрая се обади на баба си и дядо си в Канзас Сити, за да им съобщи, че дъщеря им е мъртва. Отново позвъни на Стела и двамата заедно се опитаха да планират следващите няколко дни.
Джоуел си тръгна от шерифската служба и отиде в погребалната агенция „Магаргъл“. В една студена и тъмна стая в задната част на сградата за последен път се взря в красивото лице на майка си. И избра ковчег.
Върна се в колата си и едва тогава се разплака. Седеше на паркинга и се взираше невиждащо над мятащите се чистачки. Накрая скръбта да погълна.
Службата беше в методистката църква, построена от дядото на Пийт, в която Джоуел и Стела бяха кръстени като малки. Свещеникът беше нов, току-що изпратен в града. Той знаеше историята, но не я беше преживял и беше решен да обедини отново отделните фракции и да оздрави паството си.
Отначало Джоуел и Стела планираха частно погребение, сходно на онова, което Пийт си беше подготвил в Стария чинар, но приятели ги убедиха, че майка им заслужава истинско погребение. Двамата размислиха и се срещнаха със свещеника.