Дойдоха много хора, два пъти повече от местата в църквата, затова се наложи да седят в колите си на паркинга и да чакат да зърнат ковчега. Приятелите и познатите, лишени от възможност да се сбогуват с Пийт, се постараха да пристигнат навреме за сбогуването с Лайза.
Господин и госпожа Суийни седяха между Джоуел и Стела. Затвореният ковчег бе на метър и половина от тях.
Госпожа Суийни беше безутешна и не преставаше да бърше сълзите си. Господин Суийни се държеше стоически, почти гневно, сякаш обвиняваше целия затънтен щат за кончината на дъщеря си. Джоуел и Стела бяха изтощени от плач и сега седяха замаяни и невярващи, и отчаяно чакаха просто всичко да свърши. Събитието беше твърде скръбно, за да правят опит да го разведрят. Нямаше прочувствени слова за добрите и весели времена, които са преживели с покойната. Не споменаха и Пийт — не в тази църква. Кошмарът на семейство Банинг продължаваше и хората, пред чиито очи се разиграваше той, бяха безпомощни да се намесят.
Няколко химна, кратка проповед, откъси от Светото писание и всичко приключи за по-малко от час, както беше обещал свещеникът. Когато госпожа Ема Фей Ридъл засвири последната си траурна мелодия, присъстващите се изправиха и затвореният ковчег пое по пътеката, следван от Джоуел и Стела, хванати за ръка. Господин и госпожа Суийни вървяха прегърнати зад тях и се стараеха да се владеят. Най-отзад бяха други членове на семейство Суийни, но нито един Банинг. Флори лежеше вкъщи. Представителите на малкото семейство бързо измираха. Разбира се, чернокожите не бяха допуснати в църквата.
Джоуел крачеше след ковчега, органът свиреше, жените плачеха и той усещаше многобройните вперени в него погледи. Към края погледна надясно и на задните редове зърна най-прелестното лице, което бе виждал някога. Мери Ан Малуф беше дошла от Оксфорд със своя състудентка, за да окаже последна почит. Това беше единственият му хубав момент от деня. Когато излезе във вестибюла, си обеща да се ожени за това момиче.
Един час по-късно малка група хора се събраха в Стария чинар за спускането на ковчега. Само членове на семейството, неколцина приятели, Еймъс и Нинева, Мариета и десетина други негри, които живееха във фермата. Флори настояваше да присъства, но Джоуел се наложи и тя остана в розовата къща. Той беше поел нещата в свои ръце и вземаше решения, които никак не му се искаше да взема. Казаха молитва, прочетоха откъси от Библията и Мариета изпълни покъртително „Изумителна благодат“, след което четирима мъже спуснаха ковчега на Лайза в земята, редом до ковчега на съпруга й. Един до друг, двамата вече можеха да почиват в мир.
Тя беше толкова отговорна за неговата смърт, колкото той за нейната. Бяха оставали две чудесни деца, които не заслужаваха да бъдат наказани за греховете им.
Денят на благодарността беше през седмицата след погребението. Джоуел на всяка цена трябваше да се върне в университета и да започне да учи за изпити, макар че програмата му в трети курс беше много по-облекчена. В понеделник двамата със Стела заминаха за Оксфорд. Той се срещна с декана и поговори с него открито. Налагаше се да се справи със сложни семейни дела и молеше да отсъства още няколко дни. Деканът знаеше какво се случва, прояви съчувствие и обеща да уреди нещата. Джоуел беше в първите десет процента по успех в курса си и щеше да завърши следващия май.
Докато беше в Оксфорд, Джоуел покани Мери Ан на обяд в „Замъка“, за да се запознае със сестра му. Докато пътуваха натам с колата, той призна пред Стела чувствата си към това момиче и тя се зарадва, че брат й най-после е влюбен. След нервния срив на майка им и смъртта на баща им двамата разговаряха повече и по-открито. Разчитаха един на друг и не премълчаваха почти нищо. Бяха Банинг и бяха възпитавани да таят почти всичко в себе си, но това време вече беше отминало. В семейството им имаше твърде много тайни.
Двете млади жени веднага се сприятелиха. Приказваха си и се смяха толкова много, чу Джоуел се изуми. Той не каза почти нищо по време на обяда, защото не получи тази възможност. Докато се прибираха, Стела го посъветва колкото се може по-скоро да даде пръстен на Мери Ан, да не би някой да го изпревари. Джоуел отговори, че не се безпокои. Обядът ги разведри, но когато влязоха в окръг Форд, майка им отново обсеби мислите им и разговорът замря. Джоуел зави по алеята и подкара по чакъла, но скоро спря. Изключи двигателя и двамата се загледаха в дома си.